Да прелетиш Атлантика „по грешка“, през 1938 г.

Историята, която ще ви разкажем, е вълнуваща и впечатляваща, на моменти дори и забавна, но със сигурност емблематична за силата на човешкия дух в стремежа си към постигането на една мечта.

Ще ви разкажем за живота на Дъглас Кориган, който през 1938 г. „по грешка“ прелита Атлантическия океан с малък едномоторен самолет, излитайки от Ню Йорк и кацайки повече от 28 часа по-късно в Дъблин, Ирландия.

Както ще разберете по-долу, изразът „по грешка“ съвсем неслучайно е сложен в кавички, но нека започнем от самото начало.

Предистория

Дъглас Кориган се ражда през 1907 в Тексас и детството му по нищо не се различава от това на милиони други американски деца. На 18 години обаче той съвсем случайно вижда над тексаските полета да лети малък биплан – станалият по-късно легендарен Къртис JN-4 „Джени“ – и веднага решава да полети с него. Плаща си за развлекателен полет 2.50 долара (днешни 37.00 долара), и по негови думи този полет променя целия му живот занапред.

Още следващата седмица той се записва за пилотски курс и преди да навърши 20 години вече притежава пилотски лиценз. От този момент нататък целият му живот ще бъде свързан с авиацията, а името му често ще бъде споменавано наред с авиационни легенди като Чарлз Линдбърг и Хауърд Хюз.

За да се издържа, Кориган е готов да работи всичко, стига то да е свързано с авиацията. Като начало, той постъпва като механик в малка авиационна работилница на фирмата Райън Еркрафт, в която точно в този момент се строи самолет с име „Spirit of St. Louis“ (Духът на Сент Луис). Както знаем от авиационната история, именно с този самолет, през 1927 легендарният Чарлз Линдбърг за пръв път ще прелети соло Атлантическия океан.

Тук се заражда и мечтата на Кориган той също, подобно на Линдбърг, да прелети Атлантическия океан сам.

За разлика от Линдбърг обаче, зад когото стояли богати спонсори, готови да платят за строежа на „Spirit of St. Louis“ сумата от 10 580 долара (около 160 000 долара в днешни пари), за Дъглас Кориган такава сума била напълно непосилна. Той едва успява да събере 310 долара (около 6 300 долара в днешни пари) за стар самолет „Къртис Робин“, който той по-късно ласкаво кръщава „Sunshine“ (Слънчев лъч).

Дъглас Кориган с неговия Къртис Робин, кръстен „Sunshine“

Подготовка на полета

Кориган вече твърдо е решен да повтори полета на Линдбърг и започва да подготвя своя „Sunshine“. Той заменя оригиналния двигател с мощност 90 к.с. с двигател, „събран“ от два стари радиални „Whirlwind J6-5“, който вече развивал впечатляващите за времето 165 к.с. В предната кабина на иначе двуместния „Къртис Робин“ той разполага огромен горивен резервоар, който напълно скрива от пилота обзора напред, но пък е жизнено важен за дългия презокеански полет.

Тогава обаче започва неравната борба на Кориган с авиационната администрация на САЩ. За да може той да извърши мечтания си полет и полетът да бъде признат, самолетът е трябвало да бъде сертифициран за презокеански полети от „Бюрото за търговска авиация“ (Bureau of Air Commerce), а това се оказало повече от проблематично.

Първите заявки за сертификация веднага получили отказ от авиационните администратори, а самолетът бил квалифициран като „нестабилен и напълно непригоден за презокеански полети.“

Кориган обаче не се отказва и продължава да внася заявки за серфитициране, като всеки път се старае да подобрява своята машина в съответствие с предписанията на Бюрото.

След като вече не намирали други недостатъци в машината, накрая авиационните администратори се произнесли, че за да лети през океана, пилотът трябвало да притежава и сертификат за радио оператор.

Кориган отново не се отказва, още на следващата година си изважда сертификат за радио оператор и отново внася документите за сертифициране. Макар в самолета изобщо да нямало радиостанция, този път като че ли администраторите от „Бюрото за търговска авиация“ не намерили за какво да се хванат и издали сертификат на машината.

Тук обаче Съдбата изиграва лоша шега на Кориган. Точно същата година (1937) самолетът на Амелия Ерхард изчезва във водите на Тихия океан и авиационните администратори в САЩ започват да гледат с огромно недоверие на всякакви опити да се прелита океана.

Затова, от „Бюрото за търговска авиация“ издават сертификат на самолета само за трансконтинентални полети, но не и за презокеански полети. Така, Кориган получава правото да прелита целия американския континент, но не и да прелети океана.

Това обаче е огромна крачка напред, и той решава да се възползва.

Полетът

На 9 юли 1938 Кориган излита със своя „Къртис Робин“ от Калифорния в посока Ню Йорк. Това всъщност ще е и първият му наистина дълъг полет, който продължава цели 27 часа. Според полетния план и разрешителното с което разполага, полетът трябва да е двупосочен, тоест след кацането в Ню Йорк, той трябва да изпълни и обратен полет до Калифорния.

По време на полета се оказало, че от монтирания в предната кабина резервоар имало теч, който изпълнил кабината с горивни изпарения, но Кориган все пак успешно достигнал и кацнал на летище Флойд Бенет близо до Ню Йорк.

Кориган излита за „обратния полет към Калифорния“ на 17 юли 1938 в 5:15 ч. сутринта. На борда на едноместния самолет са натоварени 1200 литра гориво и 60 литра масло, а самият Кориган разполага с два шоколада, две кутии сушени смокини и около литър вода. Цялото „навигационно оборудване“ на самолета се състои от един стар, 20-годишен компас.

След дълго засилване по 1300-метровата тревна полоса, най-накрая натовареният „до горе“ самолет успява да отлепи и скоро се скрива в облачната покривка над летището.

Всички очакват, че Кориган ще се отправи в посока Запад-Югозапад, към Калифорния. Съвсем очевидно обаче това не се случва, защото самолетът не се свързва с никое от летищата, над които трябва да прелети по пътя си към Калифорния. Вдигната е тревога и авиационните власти започват да издирват изчезналия самолет. За изчезналия самолет започва да се вдига шум и в пресата.

Вместо в посока Запад-Югозапад обаче, Кориган се насочва точно в обратната посока – Север-североизток, по посока … Ирландия. Разбира се, никой освен Кориган не знае за това, а и самият Кориган никога не признава, че съзнателно е взел това решение …

10 часа след началото на полета обаче, насред Атлантическия океан, допълнително монтирания резервоар отново започва да тече и в кабината започва да се образува огромна локва гориво, само на броени сантиметри от нагорещените изпускателни тръби на самолета. Пред перспективата да се запали и изгори в полет, Кориган решава просто да пробие пода на корпуса на самолета, за да може горивото да се оттича възможно най-далеч от изпускателните тръби. С помощта на отвертка, той прави точно това и продължава да лети към Ирландия.

28 часа по-късно, в промеждутък между облаците, Кориган съзира във водите на океана рибарско корабче. За него това е сигнал, че сушата трябва да е вече наблизо. Малко по-късно започват да се виждат и зелените хълмове на Ирландия.

Мечтата на Дъглас Кориган вече е на път да се сбъдне … но тепърва предстои най-интересното …

Ирландия

Нека първо изясним защо Кориган избира да лети именно до Дъблин. Както говори името му, той е с ирландски корени, а ирландците държат на произхода си. За разлика от Линдбърг, който избира да кацне в „световната столица“ Париж за максимален медиен ефект, Кориган държи да напомни за това откъде са тръгнали предците му.

И така, не очакван от никого, на 18 юли 1938 Кориган каца на летище Балдонел, близо до Дъблин, след самотен и опасен полет, продължил 28 часа и 13 минути.

На въпроса на притичалите митничари от летището „Вие кой сте и откъде идвате?“, Кориган учудено и невинно отговаря с въпрос: „Къде се намирам?“, след което надълго разказва своята легенда как заради повреда в компаса си през цялото време не знаел накъде лети, а заради гъстата облачна покривка пък дори не видял, че лети над океан … 😉

След решаване на известни гранични проблеми (Кориган дори не бил взел американския си паспорт, а и нямал ирландска виза), в крайна сметка пилотът е изпратен в американското посолство в Дъблин и е приет лично от посланика на САЩ в Ирландия.

Тъй като пресата вече била „гръмнала“ за щастливо намерения „изчезнал пилот“ и в нея вече се прокрадвали съмнения, че Кориган всъщност съвсем съзнателно се е насочил на Изток за да прелети Океана, посланикът с широка усмивка го попитал: „Добре де, кажете ми все пак истината. Каква е истинската история?“

С още по-широка усмивка и невинно изражение Кориган отговорил „Но аз ви казвам самата истина. Това е моята история …“ 😉

Всъщност Кориган така и никога официално не признава, че съвсем съзнателно, макар и противозаконно, е предприел полета си през океана. Полетът му обаче е официално признат, защото формално той е излетял съвсем законно, а прелитането на Океана, макар и станало „по грешка“, си остава безспорно постижение, независимо че е второ в историята, след това на Чарз Линдбърг.

От този момент нататък той става известен с прякора, с който го удостоява пресата, наричайки го „Wrong Way Corrigan“ (в свободен превод: „Кориган Грешната Посока“). Това е и името, с което той остава в историята на авиацията и се превръща в символ за неотклонното следване на мечтите.

Престъпление и наказание

Разбира се, за никого в Америка не остава и сянка от съмнение, че Дъглас Кориган е изпълнил презокеанския си полет съвсем не „по грешка“, и той бързо се превръща в национален герой.

Авиационната администрация обаче е принудена да изпълни задълженията си и да наложи някакво наказание на пилота, дръзнал да не се подчини на наредбите. Затова, тя му отнема пилотския лиценз за срок от … 14 дни – срок, точно съвпадащ с времето, нужно на Кориган да се прибере от Ирландия до Ню Йорк с кораб, заедно със самолета си. 🙂

Посрещането на Кориган в Ню Йорк

Кориган се завръща в Ню Йорк вече като знаменитост и е посрещнат с парад, както е бил посрещан самият Чарлз Линдбърг. Името му е на кориците на всички списания. Той получава поздравителни телеграми и лични поздравления от хора като Хенри Форд, Хауърд Хюз и Чарлз Линдбърг, а по-късно е приет и в Белия Дом лично от президента Франклин Рузвелт.

Оказало се, че американците приемат много по-присърце постижението на Кориган в сравнение с това на Линдбърг, просто защото Кориган постига успеха си напълно сам, без моралната и финансова подкрепа, която винаги е имал Чарлз Линдбърг. За тях Кориган се превръща в истинското въплъщение на американската мечта и за това как всеки, с упорство и постоянство, може да постигне практически всичко.

Още преди края на 1938 Кориган издава автобиографична книга със заглавие „Това е моята история“ (That’s My Story), а година по-късно участва в ролята на самия себе си и във филм, озаглавен „Летящият ирландец“ (The Flying Irishman). Само за година, от авторските права върху книгата и филма той спечелва огромната за онези времена сума от 75 хиляди долара, равняваща се на заплатата, която би получавал като авиомеханик в продължение на 30 години.

Целия си нататъшен живот Дъглас Кориган посвещава на авиацията, а през Втората световна война служи като пилот на военни товарни самолети. Спира да лети едва през 1950 и се оттегля в малко имение в Санта Ана, Калифорния, където отглежда портокали.

Кориган почива през 1995 г. на 88-годишна възраст в имението си в Санта Ана. До смъртта си той продължава да твърди, че е прелетял Атлантика „по грешка“.

Кориган през осемдесетте години на ХХ век пред своя легендарен „Sunshine“