Letene.com - Портал за летене и новини от авиацията Изграждане и поддръжка на уеб сайтове

Очерк от Турция – Олюдениз

Иван Братоев


Когато Иван ми изпрати този текст се ужасих! 7500 думи за публикация Интернет е ужасно дълго и вероятно никой няма да го прочете докрай. Няма как, трябва да се съкращава!

Но се зачетох … и стигнах до края без да усетя. Сигурен съм че това ще направите и вие. Описанията са красиви, информацията – полезна. Очеркът е направо страхотен. Браво Иване!


Някъде от средата на миналата година, сред нас започна незнайно откъде да се прокрадва идеята да отидем да летим в Турция. Първоначално плахо, а в последствие набирайки все по-голяма сила, този бацил ни завладя и започна да ни преследва натрапчиво. Първият ни опит за летене в южната ни съседка датираше от края на миналото лято, когато без никой да разбере превзехме хълмовете на остров Гьокчеада. Тогава бяхме там за да караме сърфове, но времето освен за летене не ставаше за нищо друго. Така че един ден грабнах крилото си и на върха. Първоначално пробвах сам, другите всички приятели там бяха сърфисти, но новината бързо се разчу и от България пристигнаха Димчо и Мариан така че станахме трима “парашут комшии” – сензацията на острова. Месните хора ни приемаха много благосклонно и където и да се появявахме, ние бяхме – булгаристан парашут! Та сигурно тази идея за сериозно летене в Турция е някъде оттогава.

През зимата постоянно имаше подхвърляния за Бабадаг, Каш и други подобни. Бяхме ги чули от нашите приятели от клуб “Ротор”, който са били там през миналата година. Започна трескаво преглеждане на сайтовете в Интернет за летателните места в Турция и постепенно идеята започва да изкристализира. В началото на годината нещата започнаха да си идват на място и след като официално бяха обявени празниците за Великден, и се разбра че при добро стечение на обстоятелствата се събират десет почивни дни, решението беше взето. Заминаваме!

Решихме да пътуваме с буса, като евентуално щяхме да тръгнем шест или седем човека. Имахме и резервен вариант с кола, но всеки много добре знае какво е да пътувате четирима души с крилата и багаж 2500 км. та дори и колата да е комби. Старият Фолксваген е деветместен и аз му имах пълно доверие, не беше ме оставял в моите странствания из италианските Алпи и планините в Улудаг. Постегнах го оттук-оттам и повече с него до края на пътя нямахме никакви проблеми.

Първоначално – кандидати колкото искаш, но постепенно започнаха да отпадат като презрели круши един по един, докато накрая останахме петима – Весето, Пламена, Боян, Мариан и моя милост.

Боян и Пламена бяха ходили миналата година до Олудениз, така че щяха да ни бъдат водачи по пътя. От нас само Боян, Мариан и аз летяхме, Пламена беше летяла с тандем а Весето имаше няколко опита за подхвръкване. Така че с тази весела компания, към 21 часа в петък вечер на двадесет и пети април потеглихме.

Бяхме решили да пътуваме през нощта през България за да можем да минем сутринта с първият ферибот през Дарданелите. Речено – сторено. Без много проблеми минахме границата, купихме зелената карта за автомобила в Турция – излиза два пъти по-евтино – и в шест часа сутринта бяхме на ферибота в Еджеабат. Карахме на смени без да спираме, като по време на пътя Весето започна да се учи да кара буса защото щеше да й се наложи по-нататък да кара сама в планината. Справяше се чудесно даже и през нощта, така че занапред й имахме пълно доверие като водач на МПС-то. Платихме ферибота, около 12 €, и за половин час бяхме в Азия. От Чанаккале Мариан и Боян поеха щафетата на кормилото и през Измир – Аидън (автомагистрала), Мугла и Фетие, към Олудениз.


Следобед, към 17.30 часа целта беше пред нас – видяхме северния склон на Бабадаг. Още половин час и ето ни в Олудениз. Изминахме 1250 км. за 21 часа, като спирахме на три места и зареждахме гориво на пет бензиностанции. Пътуването беше уморително, но не убийствено понеже температурата през деня не надхвърли 25° С. Удобството на буса е несравнимо с това на леката кола поне в нашия случай, когато пътуват пет или шест души. Почти през целият път последната седалка можеше да се ползва като едно доста удобно за почивка легло. Смяната зад волана правеше пътуването приятно и не дотам досадно за всеки от нас. Още един съвет за пътя в Турция – вземете си повече предпочитана от вас хубава музика.

В Олудениз се настанихме в доста приличен хотел с климатик, басейн и включена закуска за 8 € на човек, но трябва да се има на предвид, че сезона не беше почнал. За същият хотел през сезона се плаща 15 – 20 €. Първоначалната ни идея беше да спим на къмпинг, но в Олудениз къмпингът още не беше отворил. На другият ден, 27-ми, Великден, видяхме, че в хотела освен нас бяха се настанили и група македонски парапланеристи. На закуска се запознахме с тях и с “Христос воскресе…” ги почерпихме с боядисани яйца който Весето и Пламена носеха от България. В разговора с тях научихме че са от Скопие, като ги води Сашо Смилевски, шеф на клуб “Vertigo”, жена му Каролина и Марко Георгиев. С тях бяха и двама ученици – Джоката и Керол, който за първи път щяха да летят от високо. Закусихме заедно и македонците тръгнаха към старта към 9 часа, за да хванат по-спокойно време. Ние бяхме говорили с местните парапланеристи от клуб “Focus” и се бяхме разбрали да се качим горе след обед, понеже според прогнозите през деня се очакваше силен вятър от североизток.

И така, накъде в неделя освен на плаж? Сложихме си банските и преминахме най-тържествено през центъра към плажа. Плажа на Олудениз представлява дълга около 2 км. пясъчна ивица която в западната си част преминава в чудно красива лагуна. Тук е мястото да отбележа, че в Турция има златно правило което са въвели местните власти; щом има някаква природна забележителност, то автоматично тя се обявява за резерват и да я видите трябва да си платите. Така беше и с плажа на лагуната. Вървиш си по брега и щом пейзажа наоколо започва да става по-интересен, отнякъде изскача някой “аби” ( на турски означава приятел ) и ти взима за вход в случая 1 €. Платихме си като попове, и продължихме нататък. Пред нас се откри чудно хубава картина, която си заслужаваше ходенето. Плажът беше добре обзаведен и поддържан, така че не съжалявахме за еврото, което дадохме. Водата беше кристално чиста и спокойно се виждаше дъното на 10 м. дълбочина. Температурата й не беше много подходяща за къпане, но с добро желание ставаше и болшинството от нас се изкъпаха за сефте тази година в Средиземно море. Към обяд аз, Боян и Мариан тръгнахме обратно за да не закъснеем за срещата с Кудрет – шефа на “Focus”. В ранният следобед на едно камионче се натоварихме десетина човека и тръгнахме към Бабадаг. За транспорт в планината се използват двутонни камионетки с двойно предаване марка “Fargo” – турско производство с американски двигатели на “Dodge”. Много са удобни и практични като могат да се качат 15 души с екипировката.

Разстоянието до старта е 25 км. и се взима за около 45 мин. като след добър пазарлък ни взеха по 5 евро за човек на качване. Пътят до горе е макадам и е много добре поддържан. Нашето камионче се справи чудесно със задачата си и ние се озовахме след половин час на старта, като минахме безпрепятствено и безплатно. Не че не си платихме транспорта а просто не платихме входната такса за Бабадаг – отново бяхме в резерват! Оказа се че сезона на резервата в планината се открива на първи май и продължава до края на октомври, така че спестихме по още пет €. От старта се откриваше невъобразима гледка към залива на Олудениз. Слънцето блестеше на хоризонта и в пламтящите води на Средиземно море се открояваха два – три острова и чудните извивки на крайбрежието. От другата страна на склона се виждаше Фетие и снежно белите върхове на Бялата планина на височина над 3000 метра. За тази божествена гледка си струваше пътуването от България дотук. Намирахме се на 1700 м. над водата, малко под върха (пътят до там още е трудно проходим поради снежните преспи, който още не бяха се стопили) с доста поривист вятър от североизток. Във въздуха имаше десетина крила от който две – три се рееха над Бабадаг. На старта цареше нервна суматоха от пилоти дошли преди нас и опитвайки да излетят от доста неудобна позиция. Този старт не беше от най-добрите, по късно разбрахме че на върха има прекрасен старт в същата посока, но в момента недостъпен поради снежните преспи, така че на северният склон се летеше от тук.

Местността беше доста камениста с възможност за разполагането на две крила едновременно. Камъните на старта бяха много остри и пред мен един турски парапланерист си сряза две върви на чисто новото си крило, така че трябваше доста да се внимава. Боян първи си намери по удобна площадка от другите и след един бастун излетя. Подвикнах на Мариан да измери скоростта на вятъра с ветромера, но той (ветромерът) се оказа в хотела. Не знам защо, но някой уреди винаги се оказват не на подходящото място в подходящото време. Ветромерът на Мариан е един от тях. На върха на Расник при пълно безветрие той седи забоден на пръчката на ветропоказателя на 2 метра височина а при пулсиращ не знам си с колко метра в секунда вятър лежи надлежно прибран в раницата в хотела…

Втори от нас се пробва Мариан, но вятърът в този момент успя само да го вдигне от място на един метър и да го пусне на същото това място доста нелюбезно. Добре че сбруята му има дебел протектор! Аз не чаках повече и също след един бастун успях да излетя. Тръгнах към върха след Боян но видях как в един момент вятъра го раздруса здраво и той зави надолу. Аз след него. Друсна ни още няколко пъти докато се озовахме над морето. Там настъпи пълно спокойствие и безгрижие. Летиш си на 1500 метра пуснал управленията а под теб вода. Прави каквото си щеш – спирали, асиметрични колапси, големи уши и пак си на 1000 метра. Оказа се че слизането е трудно – имаше прекрасна поддръжка и във въздуха можеш да останеш колкото си искаш. Накрая все пак се оказахме на земята, като пясъка на плажа е теренът за приземяване. Боян ни беше светнал, че трябва да се приземиш максимално близо до калдъръмената алея на плажа, така че ти да си на пясъка а крилото ти на камъните. Аз се справих чудесно със съветите на Боян, но кацнах почти в началото на алеята, така че ми се наложи да извървя пеша още 300 метра. Още не бях си събрал и преметнал крилото през рамото когато до мен дотърчаха две абита с предложение за “paragliding packing “. Срещу по-малко от 2 евро крилото ти бива изтупвано от пясъка и сгънато доста чевръсто. Бизнес! Балканският скептицизъм в мен заговори и естествено отказах. По надолу ме чакаха Боян, Весето и Пламена така че имаше на кого да разчитам.

Достигайки до тях в центъра на плажа с интерес открих че си бъбреха на български с едно момиче, което снимаше с камера. Оказа се че Злата, така се казваше момичето, работи там като оператор и пилот за фирмата “Ikarus”. Плащаха и да седи по цял ден на плажа и да снима с камера летящите субекти. Вечерта в “Деветият облак”, приятно капанче на плажа, пускаха на два големи монитора сцени от изминалият ден. Имаше камери на старта и на финала, а ако си платиш може и по време на полет, който снимаха нон стоп. Вечерта сядаш в капана, поръчваш си бира и се гледаш. Камерите бяха синхронизирани така че като се видиш да излиташ, след времето в което си летял, се виждаш как кацаш. Плащаш си и ти правят филм за теб, като единственият въпрос е как искаш да си получиш филма – на видео касета или на CD. Ние питахме и за друго но това е тема за друг разговор.

В средата на плажа нашата група очакваше само Мариан да се приземи, за да се преместим в капанчето и да пием бира. Той се носеше тържествено в небето над нас на 500 – 600 метра височина и като че ли нямаше никакво намерение да слиза. С приближаването към земята забелязах че задната част на крилото му има някак странна форма, но помислих че сигурно ми се е привидяло. Според мен той летеше неестествено бавно. След като направи широк и плавен завой някъде над лагуната той се насочи към мястото където аз се бях приземил преди малко и от височина тридесетина метра изведнъж пропадна. Не вярвах на очите си! В абсолютно тихо и спокойно време, към 17 часа след обяд Мариан пропадаше с добра скорост право към пясъка на плажа. Крилото му в първия момент се затвори и тръгна назад като в негативна спирала, след това за момент се отвори и тръгна напред и отново назад и надолу, след което изчезна от погледите ни зад оградата от храсти. Разстоянието до там не беше повече от 400 метра и ние го взехме доста бързо. Пръв до мястото стигна Боян, а след него Пламена и аз препускахме с всички сили. Както казах по-горе, сбруята на Мариан беше добре ушита и с доста дебел бекпротектор. С облекчение разбрахме че нищо му няма като го видяхме да идват зад плета с Боян. Понатъртил се малко в пясъка и толкоз. Питам го защо така бавно летеше, а той ми отговаря че на това крило му били много дълги командите и той ги скъсил с около една педя още на старта. След това разбрал какво е направил, опитал се, но не успял във въздуха да ги развърже. А като заходил за кацане ги дръпнал малко по-силно и тръгнал по-бързо на долу. Не знае човек, да плаче ли, да се смее ли?

Прибирайки се към мястото където си бяхме оставили багажа в центъра на плажа, предизвикахме доста втренчени погледи а девойката Злата даже успя да изчурулика че всичко била заснела и какъв чуден материал за филм ставало от това. Не може човек да ги разбере тези девойки, човека едвам отърва кожата а тя филм щяла да прави.

Вечерта поляхме обилно предхождащите събития пред офиса на нашият приятел Кудрет. Аз си мисля че успях да продам на Кудрет ноухау-то за производството и разпространението в Олудениз на познатата по нашите места под името “облак” не безобидна алкохолна напитка срещу безплатното ми качване с негов транспорт до върха през другият сезон. Резултатите от тази сключена на тъмно сделка ще могат да се разберат за съжаление чак догодина. След като унищожихме съдържанието на шише “Мастика” и шише “Мента” ние вечеряхме в едно от по-евтините ресторантчета на плажа. В Турция храната по принцип не е скъпа и човек спокойно може да се нахрани срещу скромната сума от три евро. Обаче всякакъв вид алкохол прави сметката Ви да изглежда като тази в хотел “Шератън”. Бутилка бира в магазина е от порядъка на лев и осемдесет, бутилка ракия струва 12 лева. В ресторант за бира средно се плаща около три лева. Така че не наблягайте на алкохола, освен ако не сте се запасили предварително от България. И още един полезен съвет – плащайте винаги в турски лири. Принципно почти на всякъде може да пазарувате с долари и евро, но курсът в банката или пощата винаги е по-добър.

На другият ден се качихме към обед на старта и летяхме от южната стана на склона. Тук стартът е много по-добър като мястото позволява разпъването на повече от двадесет крила. Площадката за засилване е огромна – ние излетяхме в слаб ротор. Условията във въздуха бяха много по-спокойни и нямаше никакви инциденти с изключение на това че камерата на Мариан се изключи при излитане, така че нямахме видео кадри от този ден. Проблемът с техниката на Мариан явно датираше от много по-отдавна. Не искам да се спирам и да Ви занимавам с разни дреболии които ни се случваха в България. В Турция техниката сигурно се беше наговорила предварително и само чакаше да минем границата за да си покаже рогата. Оказа се че видеото и камерата не можеха да функционират в синхрон заради разлики в стандарта си. Видеото имаше евроскарт а камерата само чинчове. Проблемът с цифровата камера не се реши докато но намерихме компютър с качено ХР. Станциите за връзка или нямаха батерии или не бяха включени. Въобще Турция се оказа една далечна Патагония за техниката на Мариан. В интерес на истината трябва да кажем, че болшинството от снимките тук са направени с техниката и с участието на самият Мариан. Като заключение на проблема ще си поръся главата с пепел и ще поискам прошка от нашият технически гуру.

Същият ден в късният следобед направихме разходка през планината до мъртвото село Озюнкой. За около два часа по планинска пътека в силно пресечен терен стигнахме до напуснатото в началото на миналият век гръцко село. Впечатлението оттам е доста потискащо, така че по бързата процедура го разгледахме и поехме обратно. Не знам по силата на кой договор и кое споразумение са предприети тези изселвания, но на мен за втори път ми се наложи да виждам един мъртъв свят. Първият път беше на една обиколка на остров Гьокчеада, но картината е една и съща като е достойна за филм на Хичкок. На връщане темпото беше по-бързо заради настъпващия мрак и малко преди да се приберем на едно възвишение над лагуната пред нас се откри доста странна гледка.

Във височина пред нас връх Бабадаг беше прерязан от лента тъмни облаци, като се виждаше само самият връх и сгушеният в основата му Олудениз. Средната половина на планината липсваше, като на нейно място бяха се разположили слой от твърде плътни стратокумулуси. И изведнъж, най-изненадващо, от сивата пелена изскочи парапланер а след малко още един. Летяха под облаците и явно въобще не се притесняваха че видимостта е малка. – Сигурно имат радари – предположи някой. – Ами – викам аз – май са с прожектори против мъгла.

Независимо от нашите коментари, тези двамата продължиха безпроблемно да си летят, докато в сумрака ги изгубихме от погледите си. Ние продължихме по пътеката и след двадесетина минути се прибрахме в хотела. Каква беше изненадата ни когато там срещнахме нашите македонски приятели, които бяха кацнали преди малко. Чекали повече от два сата и като почнало да се стъмнува реши че ке летят! Ашколсун! Машаллах!

Отидохме в ресторантчето и поляхме и това събитие. Там се разговорихме и от дума на дума се разбрахме на другият ден да отидем заедно да летим рано сутринта, като Весето щеше да лети с тандема на Сашо. Пихме по още една бира и след това положихме телата. На другата сутрин станахме по-рано и тръгнахме без да закусим към върха.

Весето беше много напрегната и стегната, така че с Мариан решихме да оставим на мира пред първия й полет. Но това не означаваше че ще лети безгрижно. Аз заговорнически подходих към Сашо и му обясних че Весето обича безкрайно силните и екстремни усещания, и че той трябва да се постарае и да не посрами македонската команда като и покаже какво е то спирала и овъруинг и т.н. Сашо схвана много бързо и съучастнически ми смига в знак на отговор. Мариан каза че това събитие трябва да се увековечи и сложи камерата на каската си. Марко беше прострелката а всички останали наблюдаваха с интерес. Весето до последния момент се държа мъжки и с нищо не показа че ще лети за първи път от толкова високо. Даже и радиостанциите работеха и шоуто започна.

Марко литна пръв, след него Мариан направи поредица от бастуни и най-накрая и той излетя. Каролина беше водач на тандема като държеше Весето за предния колан а аз отговарях за безопасността като гледах да няма закачени и оплетени върви.

– Може – викна Сашо и тандемът се понесе напред. Излетяха без никакви проблеми, а аз даже успях да направя няколко снимки. След тях излетяхме и всички останали и започнахме да се събираме долу на плажа. – Как е? – попитах веднага след като кацнах Весето. – Малко стомаха ми свиреше – отговори тя с весела усмивка. – Давай да те ритна веднъж, че и аз да се успокоя – казах – пък бирата след това.

Пихме не по една, а по две бири докато всички разказваха кой как е видял събитието. Сашо е направил една хубава спирала, когато на Весето и се размърдали червата в стомаха, но тя го преживяла без повече емоции. Браво на нашата водачка на МПС-то и добре известна всред нас като “cameraman”.

След обед решихме да посетим друга местна забележителност – каньона на река Карачай, за която някой беше прочел в някакъв туристически справочник. Хапнахме надве-натри и хайде по колите.

До там са 40 км. по хубав път и разстоянието го взехме за половин час. Каньонът се намира в Белите планини и е дълъг 18 км. На входа (изходът на реката) естествено имаше пост и се плаща около едно евро на човек за резерват. Самият вход е разположен на височина от пет метра над нивото на реката и навътре в каньона се продължава по захваната за стените пешеходна пътека не по-широка от метър. Разстоянието между двете отвесни стени е около десет метра а височината им над сто. Долу реката е доста буйна по това време на годината и има странен оловно сив цвят, който не отговаря напълно на името си (в превод Черния чай).

Продължихме навътре и след двеста метра стените на каньона започнаха да се раздалечават, образувайки не голяма тераса и ние излязохме на чудно красиво и прохладно местенце в средата на планината. От лявата страна в основата на скалната стена извираше със страшна сила кристално чиста планинска вода. Сякаш някой великан беше боднал с нещо остро гръдта на планината и оттам струеше нейният божествен сок. Огромният поток се втурваше към центъра на терасата и там се вливаше с изцапаните води идващи от каньона. Въпреки огромният си дебит кристалния поток приемаше цвета на малкият си събрат и поемаше измърсен на долу. Странни неща стават в природата. Колко малко боя е нужно за да оцапаш и най-кристалните неща в света.

На тази тераса над кристалните води на планинският извор беше кацнало чудно ориенталско кафене. На специално направени подиуми над водата в сянката на диви смокини бяха опънати няколко миндерчета застлани с персийски килими. Шумът на потока допълваше тази идилия и ако имаше няколко хубавици завити в прозрачни воали, човек би помислил че е в рая. Ние обаче с пренебрежение подминахме част от рая и продължихме нагоре към ада!

На края на терасата две абита седяха на скована от дъски площадка и предлагаха обуща за ада. Срещу лев и двадесет ти даваха чудни галоши с които можеше да продължиш нагоре по каньона. Плащаш, изуваш си удобните маратонки и нахлузваш мокрите гумени галоши. Занятие за Малоумници – би казал Вонегът, но за жалост той не беше там. Първоначално аз, Боян, Пламена, Весето, Каролина и Керол като че ли имахме повече сиво вещество в главите и благоразумно отказахме щедрите увещания на турските аркадаши. Другите, начело с Марко и Мариан (забележете че и двамата са с главно М), вече бяха от другата страна на потока. Първо аз се поддадох на виковете на Мариан, че ужким водата оттам не е така студена и стига едва ли не до глезените. Платих си и хванах въжето. Ако не се хванеш за въжето има голяма опасност да се озовеш триста метра по-надолу по течението при това не много жив. След мен и другите хванаха въжето, само Боян запази достатъчно разсъдък и си остана сух.

Преминаването на ледените води на извиращият от скалите поток не се оказа голямо препятствие, като се има предвид че има за къде да се държиш. От другата страна мътните и кални води ти се струват направо топли, но чувството бързо изчезва след няколко минути. Първоначално реката нагоре е доста широка и плитка но с навлизането в дебрите на Карачай стените започват да се стесняват и дълбочината да се увеличава. Бреговете на реката бяха покрити с фин черен пясък а по стените на каньона личаха следи до където водата беше стигала, най-високите от който бяха поне два метра над главите ни. Да не си тук когато водата приижда! Поехме бавно нагоре джапайки, но постепенно водата започва да стига до коленете. Като всички новаци допуснахме основната грешка при движение в каньон, като се движехме близко до един от бреговете. Там водата беше доста по-бърза и беше изкопала на места доста дълбоки ями. По-късно се сетих че бях чел на младини Майн Рид и Карл Май, но това вече нямаше никакво отношение по даденият случай.

След като всички бяхме вече с мокри гащи, при поредното преминаване от бряг на бряг се установи че в средата на течението реката е най-плитка. До този момент аз бях успял да си загубя единия галош и да намокря част от документите си, макар че си бях вързал жилетката в която се намираха за врата. Това бяха моите загуби, за другите не зная, макар че Пламена може би беше най-зле. Тя е висока около 155 см. и там където ние минавахме над колене тя беше до кръста във водата, даже на едно място Сашо я носи на конче. Бяхме минали около половин километър нагоре, когато аз предложих на Пламена да се връщаме. Тя с радост прие и ние двамата се оттеглихме с по-малки поражения. Другите продължиха нагоре по течението. Използвайки придобитата тактика по средата на реката, ние за около десет минути се прибрахме в света на цивилизацията.

Боян ни посрещна с усмивка, даже ни направи няколко снимки за спомен. Аз бързо обух сухите маратонки, поглеждайки с насмешка поредните жертви който слагаха гумените галоши и без да им давам обяснение какво ги чака по-нагоре, избягах на слънце. След десетина минути започнаха да се връщат и останалите мокри членове на нашата експедиция. Седнахме на миндерите да пием чай и да хапнем по една на място направена баничка. Нагоре по течението реката станала още по-тясна и дълбока и след като на един завой Мариан не успял да премине, решили да се връщат. Предложих догодина да дойдем тук с канута и тогава се сетих за Майн Рид и Карл Май. Да но гащите на всички вече бяха мокри.

Побъбрихме още малко и си тръгнахме почти изсъхнали. На връщане минахме и разгледахме Фитие. На пазара успях да спазаря една суха фланелка и се прибрах напълно сух от тази мокра одисея. Марко и Керол си избраха младоженски халки, бяха женени по-малко от месец, Мариан намери и си купи преходник между видеото и камерата, така че в крайна сметка всички останаха доволни от изминалият ден. Някой повече, други по-малко.

Условията за летене с всеки изминал ден се подобряваха. Сутринта на следващия ден Пламена се вози със Сашо на тандема а след обед Весето записа вторият си полет. Този ден се качихме и летяхме два пъти. Мариан успя да се издигне доста над върха и да направи много хубави снимки отгоре. Към обед термиките стават доста силни, на мен на няколко пъти ми се случи да бъда изхвърлян нагоре с над 5 м/с. Теренът е доста каменист а под върха на южният склон има голям сипей който по обяд се напича здраво.

Планината Бабадаг представлява верига от две вертикално разположени една над друга части. Долният горист масив е почти вертикално издигнат над морето с височина 900 – 1000метра. Следва равнинно плато, покрито с храсталаци и каменистият горен дял на планината където преобладават алпийските пейзажи. Хребетът е доста стръмен и от двете си страни даже на места отвесен. Според Боян не става за катерене понеже скалата е варовик. Разстоянието отдолу до горе по планинската пътека която открихме е 13 км. Хубавото тук е че даже пътеките в планината са добре маркирани и никой не краде табелите и пътепоказателите. На един немски парапланерист му се наложи да я използва понеже кацна на платото в късния следобед. Какво търсеше там не зная и не бих могъл да знам, но той беше кацнал а не паднал.

Стартът е около 700 метра по-високо а мястото където обикновено болшинството от нас се приземяват 1000 метра по-надолу! Изглежда че немският парапланерист е странна птица. Предният ден наблюдавахме от плажа доста красиво и смело изпълнени фигури в небето от един немски парапланерист (чак когато кацна разбрахме че е германец). Крилото му беше доста източено и явно с много добри качества. След последната спирала която майсторски изпълни и излезе от нея на височина 150 метра над морето той заходи към брега за кацане и ние загубихме интерес. Аз в този момент си сгъвах крилото на една полянка до плажа, когато някой профуча над главата ми и се заби със страшна сила в земята на 10 метра от мен. Докато снарядът над мен летеше право по вятъра към тоалетната, аз успях да премисля дали ще пробие дупка в дъсчената постройка и дали от тази страна не беше женската и част.

За щастие, индивидът който представляваше този снаряд, успя с някаква команда да предотврати неизбежната драма с посещението на дамската тоалетна и се разби на метър пред нея. Успя да отнесе само една градинска лампа поставена на стърчаща от земята еднометрова метална тръба. Добре че беше през деня и лампата не светеше, иначе може би той би светнал. Чак сега започнах да осъзнавам че цвета и шарките на крилото са същите с това наблюдавано преди малко от нас. Храбрият юнак обаче не беше много впечатлен защото се изправи, поизтупа се и на висок и цветист немски се обърна към заобиколите го наоколо втрещени свой другари. Място за реклама – сбруята на юнака пое целият удар върху изкорененият метален прът и земята без видими последствия – марка АVA Sport.

На втори май македонските ни приятели си заминаха и ние направихме последен полет от Бабадаг. Качвайки се нагоре на бариерата за входа в резервата вече имаше пост и събираше по пет евро на човек. Ние успяхме да минем гратис с болшинството турски пилоти но от разговора се разбра че от другият ден всички ще си плащат. На трети май с голямо нежелание се разделихме с Олудениз и поехме на юг към Каш. Разстоянието е 120 км. и се минава за два часа. Пристигнахме в ранния следобед и се настанихме в къмпинга. Весето си разпъна палатката а аз, Мариан, Боян и Пламена бяхме на бунгала. За двуместно бунгало тип “душегубка” се плаща по 4.50 евро на човек. За палатката Весето плащаше по 2.90 евро на ден. Къмпинга беше на брега на морето и беше доста приличен с чисти сервизни помещения и сравнително малко комари. Веднага се изкъпахме но и тук водата беше още студена. След плажа тръгнахме към офиса на “Sky Sport” където имахме среща с Ариф, пилот и шеф на месният клон на фирмата, който щеше да ни заведе до старта.

Натоварихме се на буса и взимайки Ариф тръгнахме нагоре. Разстоянието до старта е 35 км. като в по-голямата си част е асфалт. Пътят на места е доста стръмен, така че до там се стига за около час. Без водач едва ли щяхме да го намерим, има няколко разклонения без подходящи табели. Последните пет километра се кара по черен път който е в сравнителна добро състояние, но колата трябва да е с добра проходимост. До самия старт може да се стигне само с джип, а за коли е направено разширение за обръщане на двеста метра от него.

Оставихме буса на разширението, след като го обърнахме в подходящата посока за да е по-лесно на Весето да го свали и поехме с раниците към старта. Стартът се намира на надморска височина от 1000 метра, малко под върха на планината където е разположена TV кулата. Гледа на югозапад, но се излита и на южен вятър.

Вятъра е главният проблем тук. До обяд дневният ход е в нормални граници и се излита без проблем. Към 14 часа започва да се усилва морският бриз но той идва доста странично на старта и целия хребет. Според думите на Ариф, ако успеете да излетите на бриза може да се остане с часове на дългата 18 км. планинска ивица. След обяд обикновено вятърът се усилва и става доста силно и криво на старта. Някъде към 18 часа вятърът започва да пада и се отваря пролука за около 10 мин. в които може да се излети преди да се обърне гръб. Ние бяхме там към 17 часа, така че трябваше да изчакаме около час преди да успеем да излетим.

Стартът представлява камениста площадка с възможност за две – три крила. Има добър наклон и сравнително голямо място за засилване. От там се открива чудесна гледка към Средиземно море. Каш се намира в най-южната точка на тази част на Турция. Заобиколен е от няколко островчета половината турски, другите гръцки. Гледката е много приятна но след Олудениз направо бледнее. Самият град е разположен в дъното на дълбок залив и по права линия дотам от старта са около 5 км. Като по разписание вятъра към 18 часа започва да стихва и първо Ариф след него аз, Боян и Мариан се изстреляхме без много проблеми.

Полетът от горе по това време на деня е хврък – кац за около 15 мин. Каца се на голяма бетонна площадка на кея, като трябва да се внимава с мачтите на акостиралите на кея яхти и жиците от другата страна на кея. Един по един ние се приземихме благополучно, прибрахме крилата и излязохме на пътя за да чакаме Весето с буса. Още не бяхме изпили по бира и Весето се появи отгоре. Беше си взела компания – една жена на стоп, и изглеждаше така като че ли цял живот е карала бус. Вечерта в къмпинга изкарахме една приятна вечер на открито.

На другата сутрин след плажа тръгнахме само четиримата към старта и към 12 часа направихме още един полет. През деня поддръжката беше много по добра и направихме няколко кръга над Каш. Кацнахме на кея и след като оставихме крилата отидохме в офиса на Ерол – шеф на фирмата “Sundiving”. С него се бяхме разбрали от предишната вечер да направим един круиз в залива на Каш. Аз и Пламена щяхме да вземем първия си урок по подводно гмуркане а останалите щяха да поплуват използвайки оборудването на корабчето.

Качихме се на борда вдигнахме котва и отплувахме. След 15 минути хвърлихме котва в залива на острова на мраморната акула и започнахме да обличаме неопрените. За мене това беше осъществяване на една детска мечта а за Пламена ново преживяване. След кратък теоретичен инструктаж ни сложиха аквалангите с по една бутилка на гърба и всеки от нас с отделен инструктор се гмурна. Аз имах известен опит в гмуркането но без апарат, а Пламена беше пълен новак в този спорт. Първо отидохме на плиткото до брега и от там се потопихме в света на мълчанието. Средиземно море е характерно в тази си част с кристално чистите си води, така че видимостта беше перфектна. На два метра пред нас плуваха група змиорки с доста странни удължени муцуни. Вдясно ято пъстри риби ни съпровождаше известно време. Неусетно слизахме все по-дълбоко, докато стигнахме дъното на шест метра дълбочина. На няколко пъти се наложи да компенсирам налягането но това не беше никакъв проблем за мен.

Пред мен Ерол водеше Пламена за ръка а аз плувах зад тях малко по-дълбоко с моята инструкторка. Изведнъж зад една скала на дъното изскочи сянката на акула дълга над два метра! Приближавайки към нея ние установихме че е направена от бял мрамор и лежи безжизнено на дъното на залива. Направихме един два кръга около нея и поехме обратно. Срещахме още няколко вида риби и доплувахме до дъното на нашето корабче.

Пламена изплува първа и аз след нея. Колко неусетно бяха изминали петнадесет минути (впоследствие се оказаха двадесет). Беше прекрасно изживяване. С удоволствие бих се върнал на това място и се гмурнал пак. Сега беше ред и на другите да поплуват. Весето сложи неопрен а Мариан и Боян само маски с шнорхели и плавници. Нашата инструкторка започна да учи Весето да плува с маска и шнорхел а Пламена не издържа и пак се метна във водата.

Поседяхме още един час и поехме обратно. На връщане фланелката на Мариан в един момент хвръкна от мястото където беше я оставил и се затри някъде зад борда. Добре че капитанът бързо реагира и след широк завой Мариан отново имаше фланелка. Така без повече премеждия ние акостирахме на кея след три часа разходка. Цялото това удоволствие ни струваше 80 евро, като аз с Пламена платихме по 25 € а останалите по десет. Хубаво би било и в България да можеш да се гмуркаш така свободно, но у нас бюрокрацията все още е на власт. Тук трябва да се изкара капитански курс в продължение на един месец за да ти разрешат официално да далдисваш.

На другата сутрин станахме по-рано, в шест часа, събрахме си багажите и към седем се разплатихме със собственика на къмпинга и потеглихме по хлад. Чакаше ни дълъг път до Памуккале където беше следващото място за летене. Преминахме през Денизли като преодоляхме един високопланински проход с височина от 1600 метра. Пътят през него е асфалт и доста сносен. След шест часа път бяхме пред Памукале. Беше около 13.30 и печеше здраво. Бяхме уморени малко от пътя и сетивата ни сигурно притъпени защото хваленият до небесата курорт не ни се видя чак толкова прекрасен.

Хълмът на който е разположен варовиковия извор е малко по-голям от Капраля и е изцяло бял. В подножието му е сега функциониращото село със същото име, а на хребета са развалините на град от гръцко – римската епоха, които правят по-голямо впечатление. Районът е известен с минералните си бани, датиращи от периода на древногръцките колонии по тези земи. Не успяхме подробно да разгледаме всички архитектурни и природни забележителности поради няколко причини. Първо за вход се плаща по три евро на човек (пак бяхме в резерват) и второ – ние бяхме тук за да летим. След един неуспешен опит да проникнем на територията на резервата (месните пазачи и контрольори не говореха английски), ние се върнахме до заведението чийто паркинг служеше за площадка за кацане. Тук намерихме един аби говорещ английски, летял с тандем и работил като сервитьор в Олудениз, с чиято помощ преминахме безпрепятствено бариерата, после профучахме през центъра на Памуккале и стигнахме до старта. От него разбрахме че клубът за летене е в Денизли, на 20 км. оттук и че месните парапланеристи летят тук само в събота и неделя.

Днес беше 5-ти май, понеделник, и ние щяхме да си летим сами. Хълмът напомня на този в Златица но е много по-нисък. До горе се стига по хубав асфалтов път, който преминава, както казах по-горе, през центъра на архитектурният резерват на Памукале. Стартът е в двора на изоставена административна сграда и е с прилични размери. Разпънахме си крилата и в познатия ред излетяхме – първи Боян след него аз, а Мариан завършваше шествието. Направихме няколко завоя и кацнахме на паркинга пред входа за Памукале. Височината на старта е като тази в Расник и при хубава поддръжка може да се отиде чак до белия хълм и да се кацне в средата му. Мариан имаше голямо желание да го направи, но не успя и кацна при нас. Други проблеми нямахме като изключим този с камерата на Мариан която пак не работеше по време на полета. Аз подходих тактично като приятелски го успокоих и го уверих че другия път тя, камерата, обезателно ще работи. Беше точно по пладне, печеше здраво, а над хълма се заформяше СВ. Решихме да не се качваме пак. Натоварихме крилата, направихме още някоя снимка и дим да ни няма.

Памуккале не оправда очакванията ни и затова не му отделихме повече внимание. Решихме да спим на брега на морето в Кушадасъ, а дотам имаше още много път. По пътя не се случи нищо забележително и като минахме покрай Ефес в късният следобед пристигнахме в Кушадасъ. Настанихме се в един къмпинг почти в центъра, взехме по един душ, Мариан се изкъпа в морето – било ужасно мръсно, след което излязохме на разходка. Градчето е известен курортен център, но големите и скъпи хотелски комплекси и плажове са извън него. Ние минахме по крайбрежния булевард и стигнахме до чаршията. Там напазарувахме подаръци за близки и познати в България. В града срещнахме много българи – туристи и преселници. Цените са малко по-високи от другите места на който ние пазарувахме, но това определено не се дължи на българските туристи.

В един магазин се разговорихме с симпатична нашенка от Хасково, изселила се преди повече от 15 години. Покани ни на чаша чай, в Турция традиционно се пие чай а не кафе както си мислим ние, и от дума на дума ни обясни че бизнесът вървял главно с английски и американски туристи, пристигащи с големи презокеански лайнери. Купихме по една дрънкулка, благодарихме за чая и поехме обратно към къмпинга. Вечеряхме и си легнахме по-рано.

Сутринта станахме в шест и потеглихме обратно към България. По пътя духаше доста силен вятър и аз си представих какво ли е на остров Гьокчеада, където други мои приятели бяха отишли за да карат сърфове. По-късно в София разбрах че там е духало над 15 м/с. На ферибота в Чанаккале ни духа здрав вятър и имаше доста зайци по вълните. Минахме границата към 17 часа и вечерта си бяхме в София.

Изминахме общо 3200 километра, летяхме на три чаровни места като нямахме пропуснат ден и се гмуркахме в прекрасното Средиземно море – това е равносметката за десетте дена прекарани в Турция. Запознахме се с много приятни и сърдечни хора, а ако имахме някакви малки проблеми то те се дължаха главно на нас самите. С голямо нетърпение ще очаквам следващата възможност да разпъна крилото си и да полетя на воля в безкрайните небесни простори на южната ни съседка.

София, май 2003 г. Иван Братоев

Изграждане и поддръжка на уеб сайтове