Letene.com - Портал за летене и новини от авиацията Изграждане и поддръжка на уеб сайтове

Приключения в Непал

Владимир Чорбаджийски


На един от стартовете в България се разговорихме за летене в чужбина и понеже един приятел организираше група за обиколка на Анапурна, която започва и завършва в Покхара, решихме да се запишем там. Впоследствие станахме четирима парапланеристи, после шестима, а накрая 10 човека и тогава решихме всичко да си организираме сами. Най-евтините билети от Истанбул за Катманду (столицата на Непал) бяха по 550$­­. Но от тях нямаше 10 места в един самолет та минахме на варианта 630 евро. Това е цена за отиване и връщане с фиксирани дати на компанията Гълф-еър.

До Истанбул отпътувахме с микробус за който платихме по 50лв на човек, но най-евтино е с редовните автобуси София-Истанбул, които всеки ден пътуват и билета е 20$­­, или 30 лева. Най-удобната връзка в Истанбул между аерогарата и автогарата е метрото. Цената на жетона за вход е 1 евро. Минават се 10 спирки, като аерогарата е крайна спирка. Багажът трябва да си подредите още преди влизането в аерогарата на Истанбул, защото с влизането ви прекарват през първите скенери и може да ви приберат джобните ножчета или други остри предмети, ако са по вас, а не в багажа за чeкиране. Багажът който ще се чeкира трябва да е до 20 кг на човек. Може да се мине с 21 до 22 кг, но може и да направят проблем. А всеки килограм свръхбагаж се заплаща мисля по 20$­­. Така че внимавайте какво слагате в багажа освен параплана, сбруята и разни остри предмети. Всичко останало което не се чeкира е ръчен багаж, който всеки сам вкарва в самолета. Разрешено е до 5 кг, но обикновено вкарвахме повече. Важното е да не е много голямо като обем. Този багаж не се мери, но за сметка на това пък неколкократно минава през скенери на различните летища.

Полетът ни беше Истанбул – Бахрейн, около 5 часа. Там се прехвърлихме на друг самолет и летяхме Бахрейн – Катманду, малко над 5 часа. Непал е три часа и половина напред във времето от България. Не знам защо и половина, но това беше само един от многото факти, който ни изненадаха и учудиха там.

Катманду

Добре е да си носите снимки за паспорт поне 3 броя. Два броя ви трябват на самото летище за да ви издадат непалска виза. Попълват се едни формуляри даваш снимките, плащаш и ти издават виза. За по-малко от 30 дни се плаща по долар на ден, а от 30 до 60 дни се плаща 30$­­. За повече от 60 дни визи не се дават.

Излизаш от летището и веднага те напада тълпа от тасиджии и носачи. Предварителната уговорка преди да седнеш в таксито и пазарлъкът са ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ. Моабети от рода на “Откарай ме в хотел в града” могат да ви излезнат 10 пъти по-скъпо от нормалното, а освен това хотелът, в който ще ви откарат, може да не е от евтините. Таксито от аерогарата до Тамела е 250 рупии, или около 3$­­. Нормалната цена за 3* хотел в Катманду е 5-10$­­ за стая с две легла. Най-добре е да спите в ТАМЕЛ. Това е квартал в центъра на града където е малко по-чисто и цивилизовано, като за бели хора. Там са хотелите PRINCE, TIBET GUEST HOUSE, LAILAI, PEACE NIGHT, CHERPA GUEST HOUSE и др.

Пазарлъкът при наемането на стая в хотела също е задължителен. Обикновено цените падат наполовина от първоначално обявените. Тук може да смените и пари, но малко, защото в Покхара курсовете са по-изгодни. 1$­­=71 рупии, а 1 евро = 83 рупии. Предпочитат се долари и курсът за тях е по-изгоден в тази част на света, така че по възможност не се зареждайте с евро от България.

Има многобройни ресторанчета, където готвят вкусно и евтино. Има тибетска, индийска, непалска и европейска кухня в почти всеки ресторант. Бира, кока-кола, фанта и др. също. Вода за пиене ще си купувате от магазините. Не дай си боже някой да пие вода от чешмата на градския водопровод!!! Няма да купувате ядене от улицата и плодове, които не се белят също, защото рискът да се разболеете и то от много неприятни болести е много голям!

Многобройни агенции могат да ви организират трекинг, рафтинг, сафари, возене с тандем на парапланер, яздене на коне и т.н. каквото се сетите. Препоръчвам ви обиколка по храмовете и забележителностите на Катманду. От същите агенции можете да си купите билети за вътрешните самолетни линии в Непал, които са доста по-добре уредени и развити от България.

Катманду-Покхара е разстояние от около 250км, което се взима за 6-7 часа с автобус, а със самолет е 40 мин. При първоначална цена от 90$­­ за билет, след обиколка на няколко агенции и малко пазарлък си купихме билети по 40$­­ на човек.

Покхара

Покхара е втория по големина град в Непал. Кварталът за бели хора там е ЛЕЙКСАЙД. Това е на брега на езерото Фева. Аерогарата е близо и тасито до лексайд струва не повече от 100 рупии, или 1,5$­­. Тук хотелите са по-евтини от Катманду, като цените са 3-5$­­ за стая с две легла в 3*, естествено след пазарлък. Едната от кацалките е до ресторант GUSTO, срещу хотел АPEX, като около него има още една камара хотели, в които отсядат парапланеристи. Ние бяхме отседнали в противоположният край на улицата (ЛЕЙКСАЙД), но това не беше добро решение, защото всеки ден марширувахме по цялата улица с парапланите на гръб, около 1,5 км, докато се качим на джипа за старта.

Въпросният джип е на агенция Сънрайз. Ако сте гледали филма Neverending Thermal, то там за Непал дават точно тази агенция и шефа й Раджиш, който е и тандемен пилот. Има още една агенция за парапланеризъм – Блу скай, но тя има някакви проблеми с лиценза и стои малко в сянка. Та джипът тръгва всеки ден в 10 часа от офиса на агенцията на Лейксайд, като кара клиенти за тандемен полет на Сънрайз за старта на Сарангкот. Ние просто използвахме превоза за по 100 рупии на човек.

Ако изпуснеш джипа може да си хванете такси до старта. Най-добре се съберете трима човека и пак ще ви излезе по 100 рупии на човек. Такситата са малки коли (Сузуки Марути) и най-добре да търсите с горен багажник за да качите парапланерите. Към 12 часа джипът пак минава през офиса на Сънрайз и през хотел Апекс за да качи следващите клиенти, а понякога има и трети курс. От кацалката на Мая Деви, която е на 2 км от града, джипът ни караше до Лейксайд безплатно, пак заедно с клиентите на тандемите.

Летенето

За да летиш в Непал (в Покхара) си има изисквания, които трябва да се спазват.

  1. Изисква се наличието на ФАЙ-лиценз от всеки парапланерист.
  2. Изисква се международна спортна застраховка за минимум 10 000 евро.
  3. Изисква се местен лиценз за летене, който се вади на летището в Покхара и струва 75$­­ за две седмици.
  4. Има забранени зони за летене над града и езерото, в които парапланеристи не се допускат.

От всичките тези изисквания ние изпълнихме само четвъртото и успяхме да минем метър между капките, само защото октомври не е особено добър месец за летене в Непал и нямаше парапланеристи, но за ноември, декември и януари, когато има много летящ народ, ако не спазиш и четирите условия могат да те глобят, а може и параплана да ти конфискуват.

Агенция Сънраиз е издала “Карта на термиките” за района на Покхара, която се казва Paragliding Annapurna. Картата струва 900-1000 рупии, или около 15$­­. За отбелязване е че печатните издания, карти и пособия струват доста скъпо в Непал, но информацията в тях е много ценна. В тази карта са дадени няколко различни маршута за летене и на по-малки карти в различни мащаби са отбелязани точно местата на термиките, стартовете, местата, където може да се каца, преобладаващите ветрове и други ценни за парапланериста данни.

От тази таблица ясно се вихда, че януари и февруари са най-добрите месеци за летене в този район. Тогава могат да се правят най-различни маршути до 60-70 км. За съжаление тогава не могат да се правят трекинг маршути и рафтинг, поради ниската снежна линия на планините и по-студеното време.

Стартовете на Сарангкот са два, на стотина метра един от друг по хоризонтала с малка разлика във височините. Долният старт е на агенция Сънрайз, около 1390 м нмв, а горният на агенция Блу скай, около 1410 м нмв. Стартовете са къси и стръмни, не могат да се разположат повече от две крила едновременно, и няма място за разбег и оправяне на грешките при старта. Теглиш крилото, обръщаш се и на втората крачка трябва да си във въздуха, защото мястото свършва. Определено не са за хора, на които старта им не е много сигурен и точен. Горният старт е целия с трева и е малко по-открит, а долният е заобиколен отвсякъде с висока гора и има голи кални петна по него, което още повече затруднява излитането.

До Сарангкот води асфалтов път от Покхара, който свършва, на около километър от стартовете и оттам до върха продължава не особено стръмен черен каменист път, почти до самата кула на върха, която е висока 1592 м.нмв. На около километър от стартовете на асфалта има пропускателен пункт, на който събират някаква държавна такса за върха в размер на 25 рупии на човек. Билетчето за тази такса важи два дни. Джипът на Сънрайз не спира на този пункт и не плаща таксите, но ако се качваш с такси задължително ще те спрат. След като веднъж платихме въпросната такса, ние се изхитрихме и на чек пункта спряхме да плащаме, като обявявахме, че сме тандем пилоти от агенцията Сънрайз.

Кацалките долу са две. Едната е на малка тревна поляна, на брега на езерото Фева до ресторант GUSTO, почти на самият Лейксайд, а другата е на 2 км. от града, точно върху тесен асфалтов път между оризови ниви до Мая Деви. Към кацалките също трябва да се подхожда много внимателно и точно, защото и там най-малката грешка може да ти коства неприятности от рода на кацане в калта на ориза, или уцелване на стена между оризовите ниви с височина 60-80 см.

Мая Деви това е базата за парапланеризъм на Сънрайз. Там са клетките с орлите, които летят с парапланеристите, има няколко къщички за преспиване, а можеш да пийнеш чай, вода или кола под един навес на двора. Там има място за скатаване на парапланерите, оттам идва да ви прибере и джипа на агенцията, заедно с клиентите на тандемите, които също кацат на Мая Деви.

Езерото Фева и Покхара са на 800 м нмв, или при височина на старта 1400 м нмв, денивелацията за летене там е 600 м.Вятърът на Сарангкот ВИНАГИ е юг югоизток и двата старта са ориентирани натам. Силата му за октомври беше 1-3 м/сек. Излиташ от Сарангкот и веднага започваш да стържеш плътно по склона. Около обяд склонът започва да работи. Ако пуснеш крилото да излезе много напред в дерето, почти сигурно ще изтървеш термиките и след 10-15 минути ще кацнеш. Термиките са три на точно определени места (дадени на картата). Две по-малки и една голяма. Отиваш на местата им и ги ловиш. Целта е да се извадиш над кулата преди да е дошла кризата, когато всичко затихва. Кризите са през 10-15 мин и продължават, около 8-10 мин. През това време пропадаш, стържеш по склона и чакаш пак да тръгнат темиките. Когато тръгнат пак се вадиш и т.н. Ако устискаш поне една криза, имаш полет от около 30 мин, ако устискаш две кризи полет от 40-50 мин, ако устискаш три, полет от над час и т.н. Ако успееш да се извадиш 100-150м над кулата, целият баир компресира и работи, и така по-лесно устискваш кризите.

Анапурна

Гледките от върха са невероятни. Вдясно се вижда езерото Фева, пред теб е цяла Покхара, а вляво от стартовете се вижда почти целият масив на Анапурна. Южна Анапурна 7219м, Хиунчули 6434м, южната стена на Анапурна 8091м, Мачапучаре 6995м, Гаганпурна 7454м и Анапурна3 7555м. А почти зад гърба ти в посока Джомсом се вижда и горната част на Даулагири 8167м. Януари месец можеш да си позволиш да прелетиш съседната долина и да летиш почти в подножията на тези гиганти.

Времето отделено за цялото това приключение в Непал ни беше един месец, така че още в България бяхме предвидили трекинг до Анапурна. Направихме го веднага след пристигането в Покхара, още преди да летим на Сарангкот, защото още беше септември и времето не беше подходящо за летене.

Най-напред си купихме карти за трека. Картата се казва Anapurna base camp и струва 500 рупии, или около 8$­­. На нея в мащаб 1:50 000 е даден целия маршут, който ни интересуваше с всички хотели, лоджета (lodge – от англ. – туристическа спалня, заслон – бел. ред.), ресторанти, надморски височини, върхове и прочие ценна информация. Времето за осъществяването на този трек беше определено от 8 до 10 дни, а максималната височина 4123м на базовият лагер на Анапурна.

За да можем да тръгнем към Анапурна трябваше да си извадим трек пермити, или разрешителни, казано на български. Това става в определена държавна агенция. Даваш третата снимка от паспорта (ако си спомняте, писах, че ви трябват три снимки), плащаш 2000 рупии, или около 30$­ и ти издават разрешително, с което един месец можеш да се мотаеш около Анапурна. За всички национални паркове в Непал, (а осемхилядниците задължително влизат в такива) се изисква такова разрешително. Но не си мислете че разрешителното е универсално. На него си пише за какво е издадено и с рарешително за Анапурна не можеш да се мотаеш около Еверест например. Друг също не може да го ползва, защото снимката ти е прикрепена към него. Изобщо това е нещо като временен паспорт. Предлагаха ни и гидове и носачи, но ние отказахме. Багажа си го носехме сами, а колкото до трека, една карта ли няма да можем да разчетем?

Откараха ни с един бус за 300 рупии до началният пункт който си бяхме избрали и потеглихме. В началото вървяхме два дни по 6 часа на ден, но след това дадохме малко зор и тръгнахме по-бързо. На четвъртия ден бяхме на 3700м нмв на базовият лагер на Мачапучаре. Чак там се измъкнахме от дерето и джунглата, която беше отвратителна, мокра и с пиявици. Та измъкнахме се както казах от джунглата, преспахме на бейз-кемп Мачапучаре и сутринта рано по тъмно към 5 часа, на петия ден тръгнахме към Анапурна.

Трябва да се отбележи, че спането по лоджетата е безплатно, но само ако ядеш в ресторанта на същото лодже. Храната там е доста по-скъпа от Катманду и Покхара, първо защото доставките са трудни (всичко се мъкне на гръб), и второ за да компенсират спането. На бейз-кемп Мачапучаре и Анапурна вече и спането се плаща. Разбира се пазарлъкът за свалянето на цените е задължителен, както навсякъде в Непал.

Та рано сутринта на петия ден тръгнахме към Анапурна. След близо час и половина бяхме вече в базовият лагер на Анапурна. Трябва да отбележа че аз стигнах пръв там, вероятно поради по-добрата ми аклиматизация. Все пак бил съм 4 пъти на около 6400м нмв. Позволих си даже да бягам, около 250м нагоре по пътеката към б.к. Анапурна и после 5 мин името не можех да си кажа от зор и тежко дишане.

За втори път през живота си се изправих срещу осемхилядник! Гледката и усещанията са неописуеми! Никакви снимки и филми не могат да ти дадат представа, какво е това, да се изправиш срещу осемхилядник в Планината на света!По света има много планини, но само една е Планината с главно П.

Та стояхме ние на около 4100м нмв, а пред нас се извисяваше южната стена на Анапурна 8091м. Стената е висока около 4 километра!!! Чувстваш се като прашинка, като микроб. Отвсякъде отстрани ни заобикаляха седемхилядници, а от двете страни на дерето от което изпълзяхме, (или на входа на светилището) се изправят Хиунчули 6434м и Мачапучаре 6995м. Около Анапурна са подредени Южна Анапурна 7219м, Барха Шикар 7647м, Кангсар Канг 7485м, Гаганпурна 7454м и Анапурна 3 7555м. Цялото това чудо е като подкова и Анапурна 8091м е в средата. Снимахме с камерите, щракахме с фотоапаратите и се шашкахме няколко часа.

Трябва да отбележа, че това място на което бяхме, наречено базов лагер на Анапурна е туристическа атракция и място за спане на туристи. Истинският базов лагер на Анапурна, за алпинистите, е на няколко километра по-нагоре по ледника, малко над 5000м нмв, но там туристи не могат да припарят по ред технически причини. Само няколко човека от това многомилярдно човечество са изкачили Анапурна през южната стена. Имаше и неуспешна Българска експедиция преди доста години. Класическият маршут за изкачването на Анапурна е от север. Оттам има и успешна Българска експедиция. Четирима се качиха на върха, но само трима слязоха. Милен Метков загина. Познавам двама от тях. Били сме заедно на експедиции.

Друго интересно и характерно за този район е решението за Мачапучаре. Този много остър и красив връх 6995м никога не е изкачван от човек, и никога няма да бъде изкачен, защото е забранен за изкачване. Решено е да бъде оставен завинаги девствен, като символ на чистотата и величието на Планината, на Хималаите.

По някое време малко след 10 часа тръгнахме надолу. Вече по тъмно стигнахме Чомронг. Тони и Даниела спали там. Аз спах в Шинуа, малко преди Чомронг, а Пецана успял да се спусне до Джину, но бягал на места по пътеката. На другия ден (шестият по ред) след близо девет и половина часов преход, към 16:30 часа се добрах до асфалта на Наяпул и вечерта към 18 часа бях в Покхара. Събрахме се агитката много доволни, че сме направили за шест дена, това за което е определено от 8 до 10 дни. Решихме че може да се направи и за пет дни, но само ако тренираш за маратонско бягане. На другия ден започнахме полетите от Сарангкот.

Летяхме вече няколко дни на Сарангкот, когато се разбра, че кралят на Непал ще идва в Покхара. Той има там резиденция, край която всеки ден минавахме, понеже от там ни беше пътя по Лейксайд.

Царчèто

В агенцията Сънрайз ни предупредиха, че дойде ли краля ще забранят полетите. Още преди това ни бяха предупредили да не правим опити да летим над тази част на града, където е резиденцията, защото ще имаме големи неприятности, а може и направо да стрелят по нас. Много здраво се охраняваше там, сигурно поради заплахата от маоистите. Това е същият този принц, който застреля цялото си семейство в столовата с автомат преди няколко години. И след това стана крал, защото вече нямаше конкуренция. Охраняват го войска, полиция и тайни служби, всички въоръжени с автомати и картечници.

Когато пристигна с един хеликоптер Супер Сталиън и зависна, за да кацне в резиденцията си. Аз се мотаех по Лейксайд извадих си апарата и снимах хеликоптера. Веднага върху мен се нахвърлиха един полицай, един войник,(и двамата с автомати) и някакъв цивилен, който ми размаха някава карта. Опитаха се да ми вземат апарата, който аз веднага прибрах и категорично отказах да им дам, и след малка разправия, и обяснения ме оставиха на мира. После от покрива на нашият хотел няколко пъти снимах въпросният хеликоптер без никой да ме притеснява.

Та пристигна царчето и веднага забраниха полетите на парапланеристите, за да не вдигаме шум, когато летим, за да го притесняваме!? Интересно, че не затвориха летището, а част от маршутите на самолетите минаваха точно над резиденцията.

Понеже не даваха да летим отидохме в една агенция за да организираме рафтинга. След известен пазарлък от 100$­­ смъкнахме цената на 75$­ с уговорката вечерта да потвърдим нещата и да платим. Когато вечерта отидохме във въпросната агенция се оказа че освен нас се е записала някава огромна група (поне 80 човека) евреи за същият рафтинг. Това предполагаше един калабалък от поне 10-12 лодки на едно и също място по реката и нашата група в състав от 7 човека веднага си вдигна чуковете. Вярно че реката е доста голяма, но все пак не е Амазонка.

Намерихме друга агенция, която за 85$­ на човек се съгласи да ни организира тридневен рафтинг по Кали Гандаки само за нас. И понеже бяхме 7 човека, а лодките са за 8 (или за 6 по-малките), намериха още един мераклия – някакъв австралиец та станахме в пълен състав за голяма лодка.

Рафтинг по Кали Гандаки

На другият ден сутринта в седем часа бяхме пред агенцията. Чакахме един час (уговорката беше за 7 часа) и към 8 започнахме да вдигаме джангър. Един час за държава като Непал нищо не означава. Тука започват да броят от един ден нататък. Оказа се че товарели екипировката. Цялата екипировка е от агенцията. В тази цена, която платихме влиза всичко. Лодки, спасителни жилетки, каски, палатки, храна, транспорт и всичко каквото е необходимо за рафтинга. От нас се иска само присъствие и активно участие във веселбата. Към 8:30 тръгнахме.

Река Кали Гандаки е през две долини от Покхара, така че имахме близо два часа път с автобусчето до там. Пътищата са тесни с лош асфалт, движението е обратно, непрекъснато ти се струва, че карат в насрещното, клаксона се изпозва също непрекъснато, така че купонът винаги е пълен!

Долината на река Кали Гандаки е най-голямата в света. Около гр. Джомсом реката тече на 2700м нмв, а около нея от едната страна са Нилджири и Тиличо, които са седемхилядници, а от другата страна е Даулагири, който е осемхилядник. Или в една долина която е широка около километър и половина денивелацията от двете и страни е по около 5 километра. Гледката е невероятна. Гранд Каньон се хваща тука точно три пъти един над друг. Не знам дали можете да си го представите.

Ние пристигнахме на реката малко по-надолу, където склоновете са по-ниски, но и коритото е по-тясно. Все пак щяхме да се спускаме по бързеи. Пристигнахме на мястото където започва рафтинга. Там реката тече почти до пътя. За евреите вече бяха надули около 10 лодки. Убедихме се че решението ни да не сме с тях е правилно и започнахме да подготвяме нашата лодка.

Всичкият багаж, който носехме се сложи в специални водонепромокаеми денкове и с въжета го завързахме в центъра на лодката. Освен лодката имахме и сал с два банана и метална конструкция отгоре им, върху който качихме приборите, продуктите, тенджерите и тавите за кухнята, газовите бутилки, и котлони за готвенето.

Неопрени нямахме, защото температурата на въздуха там беше над 30 градуса, но всички сложихме спасителни жилетки, каски и сандали и всеки получи лично гребло. Реката е доста голяма и дълбока (по-голяма и по-дълбока от Искър през дефилето), на места много бърза и студена, (все пак това е ледникова река) и мътна с един особен оловен цвят.

Лодката както казах беше за 8 човека плюс един, босът. Той беше индиец (забравих му името – нещо с М), изпечен рафтър. Беше карал рафтове в Индия и в Турция, а сега работеше в Покхара. Уточнихме командите, които той щеше да ни подава на английски, направихме една суха тренировка и потеглихме.

Командите са кратки и ясни от рода на “Всички да гребат. Ляв борд назад (или съответно напред). Десен борд назад (или съответната команда напред). Всички назад. Всички долу (тогава се ляга на дъното на лодката, за да не се преобърне при много големи падове и вълни)”. Когато гребем всички се ослушваме много внимателно и веднага синхронно изпълняваме дадената команда. Никой не си позволява волни изпълнения при гребането, защото лодката започва да се върти, навлиза странично в бързеите и следват неприятностите.

За наша чест трябва да кажа че отборът, който бяхме сглобили се справи много добре със задачата. После разбрахме, че евреите обърнали две лодки и после ги обирали един по един от реката.

Първия ден гребахме около 3,5 часа. Минахме мисля осем големи бързея с вълни от 1,5 до 2 м височина и една камара по-малки бързеи с вълни до 1м. Около бързеите имаше и много големи водовъртежи, а на места от реката стърчаха големи скали и камъни, така че работата беше сериозна. Аз и Пецана бяхме на носа на лодката и много се кефехме. Два пъти яки вълни, така ме блъскаха, докато гребех, че падах на дъното на лодката, а един път метнаха и Пецана. Плискаха здраво и останалите. През цялото време бяхме вир вода, но купона беше страшен. Салът и той плуваше, около нас. Него го караха готвачите с едни много дълги и тежки гребла.

Късно след обяд спряхме на една пясъчна ивица в коритото на реката за да направим лагер. Опънахме палатките, обърнахме лодката странично и с един найлон направихме от нея навес и кухня. Чак тук извадихме камерите и фотоапаратите за да се снимаме. В реката докато гребем всичко е прибрано и няма възможност за снимки. Помотахме се малко из околноста и намерихме на около 50 метра от лагера по камъните почти цял човешки скелет. Пецана прибра долната челюст (мандибулата) за спомен и мисля, че я домъкна чак в България. Най-вероятно това е бил някой отшелник (садху), които живеят в пещери по бреговете на Свещената река. А може да е бил и някой беден човечец, който не е имал пари за погребална клада. Те там нали ги горят и хвърлят праха в реката и който има пари му правят хубава клада, а пък който няма, слагат му две-три дървета, колкото да го поопърлят, и така …

Готвачите сготвиха, хапнахме и се приготвихме да спим в палатките. Добре че си носехме спалните чували. Реката бучеше покрай нас, небето беше черно и дълбоко с невъобразимо количество звезди, а около нас бяха склоновете на Хималаите. Купонът тук винаги е 1000 процентен.

На другия ден рано сутринта след като закусихме, подредихме багажа в рафта, натоварихме сала и пак потеглихме. Малко след тръгването (още бяхме сухи, защото не бяхме минали голям бързей) видяхме един може би 50 метров водопад, който се изливаше право в реката. Босът подаде съответните команди, ние дисциплинирано загребахме и откарахме лодката точно под водопада. Веднага станахме вир вода. Босът обяви че това е за разсънване, защото следват много яки бързеи. След малко се оказа, че въобще не си е правил майтап.

Не знам колко бързеи минахме този ден, но определено бяха много и по-мощни и по-големи от вчерашните. Няколко пъти спирахме преди някой много як бързей и босът отиваше да огледа как точно да го преминем. Вече се справяхме като истински професионалисти, и вълни по-малки от 2 метра престанаха да ни кефят.

Около обяд спряхме на една пясъчна ивица за почивка и храна. Аз не можах да устискам на изкушението, направих един скок от една скала над водата и поплувах в Кали Гандаки. Пречистих се в Свещената река. Пецана ме снима с камерата как се боря с вълните.

Хапнахме и решихме, че можем да се справим и да направим рафтинга за два вместо за три дни. Нямаше да правим още един лагер и ново нощуване, а щяхме да гребем до края. Оказа се че по-рано този рафтинг е бил пет дни, но после преградили реката в една клисура и направили язовир и ВЕЦ и съкратили маршута. Та щяхме да гребем до язовира. Гребахме, борихме се с вълните и се спускахме, докато реката взе да се успокоява, стана много голяма и вероятно много дълбока. Вече нямаше бързеи.

Изплувахме на брега на язовира, спаднахме лодката и сала и помъкнахме багажа към пътя. Автобусчето, естествено, го нямаше защото ние съкратихме с един ден рафтинга. Намерихме един джигит с джип Махиндра, който се съгласи да ни откара в Покхара за по 400 рупии на човек. Или по около 6$­­. Сумата ми се видя висока, но аз не участвах в пазарлъка. После, след като пътувахме 4,5 часа до Покхара, минахме три долини и пристигнахме по тъмно в града, разбрах, колко далече сме били отишли с рафта. По реката сме минали повече от 60 км и сме се отдалечили от Покхара поне на 100 км.

Приключихме предсрочно с рафтинга и се прибрахме в Покхара. Там течеше подготовката за фестивала, кралят още беше в резиденцията си, парапланери не летяха на Сарангкот, изобщо – никаква промяна.

Подготовката за въпросният фестивал се състоеше в докарването на големи стада от овце и кози в Покхара и продажбата им на гражданите. Да не си помислите, че този фестивал е като онзи в Рио де Жанейро, с блясък шествия и т.н? Нищо подобно! Когато попитах един непалски парапланерист в какво точно се състои фестивалът и какво ще правят през въпросния празник, той ми отговори – “Ами два дни и две нощи ще пием и ядем като магарета!” Затвориха магазините и даже и част от ресторантите, всички се прибраха по домовете си и семейно яко си хапнаха.

Друг неприятен за нас ефект от цялата тази работа беше, че такситата вдигнаха двойно цените. И понеже и Сънрайз не работеше се принудихме да се качваме на старта вместо за 100 рупии, за 250-300 на човек. Забраната за летене не беше отменена, но ние нямаше какво друго да правим в Покхара и решихме да рискуваме, пък каквото стане. Никой не ни обърна внимание и след два дни към нас се присламчиха един швейцарец и двама англичани, а на четвъртия ден на старта се качиха и тандемите и работата потръгна. Джипът започна да ни качва нагоре и животът си потегли в нормалното русло, а такситата свалиха цените до старите нива. Пукахме гуми от време на време при качването на старта и летяхме нормално всеки ден.

Там в Непал карат докато гумата се разцепи пък даже и след това. Повечето коли са със сликове без никакъв грайфер, даже и една десета от милиметъра. Така че “спукана гума” беше много често срещано явление. Рейсчето, което ни откара на рафтинга спука гума. Джипът, който ни прибра от рафтинга, също спука гума. Джипът на Сънрайз, който ни качваше на старта, пет пъти пука гума. Четирите основни и резервната. И накрая, когато го обзаведоха с четири нови гуми при едно от качванията на старта, му викам на Раджеш – “Вече сме с четири нови гуми и проблеми няма да има”. И както се смеехме и веселехме, джипът се повреди и пак имаше таксита и вървене пеша.

Та както писах по-горе, купонът тук винаги е 1000 процента и никога не знаеш откъде ще ти дойдат изненадите. Това е част от чара на Непал!!

Как не видяхме Еверест

Времето ни изтичаше. Оставаха ни няколко дни до заминаването. С Пецана бяхме решили да се качим на самолет и да обиколим Еверест. Има една авиокомпания Буда-еър, която прави такива полети. Излиташ от Катманду, час и половина летиш в района на Еверест, и пак кацаш в Катманду. Полетите са сутрин рано, защото около и след обяд обикновено планините са закрити от облаци и не се виждат.

Отидохме в една агенция в Покхара и си купихме билети за обиколка на Еверест. Билетите струват 120$­­, но с малко пазарлък ги взехме за по 112$­­. Понеже вече доста добре познавахме Непал, не пропуснахме да се поинтересуваме, ако нещо стане и не летим, има ли възможност да си приберем парите? Казаха че на летището ще ни ги върнат, ако не летим.

На 21 октомври вечерта в 19:00 часа излитахме към България, така че на 21 сутринта в 7:30 решихме че ще летим за Еверест.

Останаха три дни до заминаването ни и времето започна да се разваля. Пазарихме един микробус от една агенция за 5000 рупии, или 70$­­ цялата група от шест човека тръгна към Катманду. Четирима от нас, вече си бяха заминали седмица и половина преди това.

Валеше дъжд през целия ден. Пътят Покхара – Катманду е около 250 км и бусът го взе за 6 часа. Настанихме се пак в хотел Принц. През цялата нощ с прекъсвания валя. На сутринта към 6 часа аз и Христо Пецанов тръгнахме към летището. Не валеше, но всичко беше мрачно и запушено. Платихме летищната такса по 170 рупии на човек, чекираха ни, дадоха ни бордни карти и ни вкараха в предзалата за излитане. Пред нас изведоха групата за другия самолет за Еверест, който излиташе в 6:30 часа. Тази група се състоеше предимно от японци със страшни фотоапарати и камери с огромни обективи.

Към 7:20 часа ние започнахме да се въртим пред вратата и се ослушвахме вече да обявят полета. Вместо това автобусът върна групата японци с големите камери и фотоапарати. Казаха че времето е лошо, планините не се виждали и полети на Буда-еър нямало да има. Всички се наредиха пред гишето на агенцията и започнаха да им заверяват билетите за следващия ден сутринта. Ние застанахме на гишето и обявихме, че нямаме никаква възможност утре да летим за Еверест, понеже днес след обяд излитаме за България. Казаха ни, че няма проблем да отидем в другият офис на летището. Отидохме в другия офис и пак разказахме историята си. Казаха че няма проблем, ще ни върнат парите, но трябва да отидем в офиса в града. Според нас, определено започна да се оформя проблем, но нямаше какво друго да правим. Отидохме на гишето на което се плащат летищните такси и си прибрахме по 170 рупии на човек. Тук поне не ни мотаха.

Хванахме едно такси и то ни откара до централния офис на Буда-еър в Катманду. Беше към 8:30 часа. Обяснихме на някакъв любезен чиновник какво е положението и той много ни съчуства. Каза че вероятно ще ни върнат парите, но това трябва да го реши шефът, който в момента не е в агенцията. А изобщо днес ще се появи ли? – Попитах аз. Щял да се появи след 10:30 часа. Слава богу – помислих си – още имаме шанс. Прибрахме се в хотела, като уговорихме същото такси за 10:30 и отново се появихме в агенцията. Първите ми думи когато влязох вътре бяха – “Шефът дойде ли?” Шефът беше дошъл! Разказахме за пореден път историята си и обявихме, че си искаме парите. Шефът каза, че няма проблеми, обади се по телефона в Покхара и оттам потвърдиха, че тези двамата наистина са купили билети, не са измамници, и щом не са летяли и не могат да летят утре, то ще трябва да им се върнат парите. Агенцията не разполага с долари и евро, обяви шефът, ще ви върнем рупии. Десетина минути след това имахме обяснения на по-висок глас, като ние твърдяхме, че в България рупии не ни трябват, но шефът беше непреклонен и ни наброи за двата билета 16000 (шестнадесет хиляди) рупии. Пецана се зарадва, но аз побързах да охладя радостта му, понеже знаех, че тук много охотно сменят евро и долари за рупии, но обратния трансфер (ако изобщо се съгласят) извършват с крайно неудоволствие.

Отидохме в едно обменно бюро и там веднага ни отказаха. Отидохме в една банка и там също ни отказаха. Аз го ударих на молба и им разказах цялата история, как сме успели да получим в последния момент тези пари. Хората се оказаха разбрани и с малка комисионна от наша страна успяхме да се сдобием със 180 евро, или по 90 евро на човек. И двете страни останахме много доволни от сделката. Сделките са основата на цивилизацията !!!

Вечерта в 19:00 часа излетяхме за Абу Даби. Кацнахме там след 5 часа полет. Оттам излетяхме за Бахрейн, където стигнахме след около час. Започнахме да връщаме часовниците си.

В Бахрейн имахме 9 часа престой и спахме в хотел осигурен ни от Гълф-еър. Хотелът беше 4* в града, където ни откараха с микробус. По магистралите там въпросният бус вдигна 100 км/час, което малко ни ошашави. Бяхме отвикнали от магистрали и от такива скорости на тези превозни средства…

Сутринта в 9 часа излетяхме за Истанбул, където пристигнахме към 14:30 часа след обяд. Прибрахме си парапланерите и с метрото се изнесохме към Йени-отогар (автогарата). Намерихме автобус който тръгваше за България в 17:30 часа и срещу 30 лева за билет на човек тръгнахме към къщи. Тук повечето автобуси тръгват към България към 22:00 часа. На българската митница най-напред се хванаха за нашите огромни раници, но след като обяснихме откъде идваме ни оставиха на мира. Към 23:30 бяхме вече в Пловдив. Малко след полунощ аз слязох от автобуса на бензиностанцията на Шел край Пазарджик на магистралата и жена ми ме прибра с колата.

Пътешествието свърши.

Може би някога ще го направим отново и този път ще видим и Еверест.

Владимир Чорбаджийски

Изграждане и поддръжка на уеб сайтове