Letene.com - Портал за летене и новини от авиацията Изграждане и поддръжка на уеб сайтове

Лудост е да си бомбиер … и е страхотно!

Автор: бриг. ген. Спас Спасов


Запознах се с генерал Спасов случайно … във Фейсбук. После се видяхме и на летището … Знаех, че е пилот … Не бивш пилот, защото бивши пилоти няма … но толкова …

Това, което тогава не знаех беше, че пред мен стоеше една истинска легенда на българската бойна авиация. Колко хора познавате, които са летели на Л-29, МиГ-15, Миг-17, МиГ-21, МиГ-23, Л-39, преминали са
през всички стадии на летателната кариера – от курсант до командир на авиобаза – а накрая завършили кариерата си като пилот на хеликоптер Bell-206? Нито един, нали? И с мен беше така, докато не срещнах ген. Спас Спасов … 🙂

Генералът сега пише роман … Роман за летенето … за авиацията … за бойната авиация … за самолетите и хората в тях … И като при повечето добри романи, голяма част от него е автобиографична …

Казват, че във всеки пилот дремел писател. Може и да е вярно, а може и да не е. Ако е вярно обаче, със сигурност в големия пилот дреме и голям писател, и няма по-добро доказателство за това от редовете, които ще прочетете.

Насладете се на тази малка част от романа на ген. Спасов … и очаквайте самият роман. Ще си заслужава … две мнения не може да има …

Атанас Георгиев

Последни полети на (по това време) полк. Спасов
в авиобаза Чешнегирово със спарка МиГ-23УБ борд 022.


Тихия беше пети – едно доста отвратително място в бойните групи. Петият обираше луфтовете на всички отпред и същевременно се съобразяваше с последния – шестия. Изобщо налагаше се да се съобразява с всички.

Точно в разчетения момент, съгласно плана, самолетите запуснаха двигателите. Стана без много-много разговори, само след едно кратко в ефира:

– По разчета! – беше командирът на ескадрилата. За всеки случай повтори: – За всички от групата на 420 запуск по разчета!

След около три-четири минути първото звено тръгна.

Плавно, “тихо” (тъй ти се струва), грамадните реактивни машини се заизмъкваха от укритията и се насочваха към рульожката.

Бяха окичени с бомби – пълен боен товар. В първо звено с по шест тежки бомби на самолет, а второто и третото с по шестнайсет-осемнайсет по-леки. Всъщност всеки БН носеше от два до три тона боен товар.

Отгоре погледната, зоната за разполагане на самолетите заприлича на някакъв зверилник от раздвижващи се хищници. До голяма степен илюзията се допълваше от многото дървета, растящи там и гората, заобикаляща района.

Изглеждаше красиво и страшно – кръвожадни крокодили, измъкващи се от леговищата си, бавно приближаващи обречената жертва. Създаваха впечатление, че душеха някаква следа, търсеха… Ех, този крокодил…!

Многото бомби притискаха самолета надолу към земята, а скосеният му нос, сякаш следваше невидима диря. Видът им неволно предизвикваше в страничния наблюдател асоциация за безпощадни, дебнещи зверове.

Шестте бомбардировача изрулираха и се наредиха на полосата като ято грабливи птици, ръмжащи и дишащи огнени струи в един ярък и адски напечен юлски ден.

Наистина беше много горещо. Ужасно горещо! Безпощадно!

“Трябваше да спрат полетите още преди час, при тоя убийствен зной…! – негодуваше наум Тихия – Веднага, още след първата задача. Ама на…!”

“Ония отгоре” настояваха да се изпълнят всички полети. Иначе нямало да зачетат учението.

“Тъпотия…! Ами че да се напънат и те да го изпълнят бе, мамка им…!”

Малко грубичко би прозвучало това умозаключение, но така си мислеше Тихия. Криво му беше нещо, горещо му беше… Абе направо зле се чувстваше.

„Пък и много интересно как така нямало да го признаят?” – Продължаваше да ври ядът на Тихия, но какво от това. Трябваше да се изпълнява. Това беше сериозно учение, а не някаква игра на карти с бира и картофки.

….

Но нещо се „закучи” …

Групата стоеше на полосата по двойки – през триста метра една от друга и чакаше. От кулата за ръководство на полети не се чуваше нищо. Все едно, че ги бяха забравили… Казаха едно: “Излитането по команда” и … И заспаха.

Бомбардировачите дремеха вече десет минути върху напечения бетон и нито им даваха излитане, нито ги завръщаха. Навярно времето притесняваше началството.

Беше ясно. Небето сиво, а не синьо. Слънцето не пече, не нагрява, а направо пали …

Пълно безветрие и застоял горещ въздух.

Из цялата равнина димяха запалени стърнища. Видимостта – абсолютна отврат.

Още от сутринта ориентирите се губеха към третия километър, а сега в тоя душен следобед сигурно и три щяха да са много.

Ама, то ако беше много свястно времето, нямаше да ги карат да кацат като за сложни условия – от повторен заход. Всички въртяха “каробки”, иначе нямаше как …

И аха да тръгнат и … Ядец!

От командния пункт наредиха “Излитане по команда.” И … Започна едно чакане.

Нито идва команда за излитане, нито за прибиране. Жега, пот и … Постепенно те сграбчва шубето.

Тук, на летището, все пак си у дома. Кацаш като за сложни, но имаш един куп системи, които ти помагат да водиш самолета прецизно и точно. Ориентирите са ти до болка познати.

Кьорав да си – ще намериш начин да кацнеш, самоуспокояваше се Тихия. Но като си помислеше какво го чакаше на полигона …

Адска мараня се стелеше напред, докъдето погледът стигаше по напечения бетон. На места полосата отразяваше светлината като огледало. Вътре в кабината смърдеше на изгорял керосин. Четири сопла пред Тихия бълваха горещи изгорели газове и нагряваха атмосферата с допълнителни, непоносими градуси. Силуетите на предните двойки трептяха и се гънеха в пречупената светлина на различните плътности на нагорещения въздух.

В това ограничено пространство от пет-шестстотин метра се намираха шест източника на вулканична мощ – шест двадесет тонни МиГ-а, в едно напрегнато очакване за излитане.

Дори работещите на малки обороти двигатели, непрекъснато изхвърляха в атмосферата стотици градуси топлина и десетки килограми въглероден окис, двуокис и какви ли не още гадости на отровни съединения от цялата Менделеева таблица.

Температурата в кабината ставаше непоносима.

При работа на двигателя на малки обороти климатикът беше неефективен, а от надвисналото слънце, напечения бетон и боботещите сопла вътре, кабината наподобяваше фурна.

Тихия увеличи на седемдесет и пет процента – така влизаше малко по-хладен въздух, но пък и количеството на засмуканите от предните самолети изгорели газове нарасна още повече. Замириса адски отвратително.

„Все едно съм легнал зад най-скапания и издухан икарус от градския транспорт.”

Догади му се. Включи на чист кислород и стегна маската.

Имаше чувството, че ще се отрови.

„Голям майтап! Ей така ще ме намерят вътре заспал и отровен. На самата полоса. Препечен и отровен! Ужас, майка му стара! – Прелитаха хаотично злокобни мисли през ума му.

Обърна се и погледна към водения. Гената – пилот и половина и приятел за милиони. Тихия винаги се възхищаваше от добрата му душа, от спокойствието му. Направо го обичаше. И затова бяха истински приятели. Маската му висеше непритегната и откачена от едната страна. Хилеше се…

„Като настъпена жаба – помисли си с усмивка Тихия. – Какво ли му бе толкова весело на това диване, та има сили да се хили в един такъв момент…? На тоя свят какви ли ги няма?! На тоя де, на оня може никой да няма”

….

“Майка им стара! Какво толкова се мотаеха тия идиоти, бе!!! – Вече не издържаше.

“Нещо ще се случи … Непременно нещо гадно ще се случи, майка му стара! С мен или с някой друг…” – отново рой притеснения го налетяха и въпреки непоносимия слънчев пек усети тръпки.

Трябваше да се пребори с кошмарните си мисли. – “Не, бе … Не мисли! Провери разчета. Припомни си целите! МИШЕНАТА! МАНЬОВЪРА! … Ами ако …? Млък! Провери режима! Погледни към водения! Добре ли е … Всичко ли му е наред …? На тоя дявол всичко му е наред, пак се усмихва щастливо. Ами ако на него нещо се случи? Я стига! Нищо няма да му се случи нито на него, нито на който и да е друг. Такааа… Добре е, всичко му е о’ кей…” – Показа му среден пръст. Разсмя се. И оня също се смее. Всъщност той не е и спирал. Само клати глава наляво, надясно, каската се върти. Поглежда нагоре към небето… Какво ли значи това…? Моли ли се…? Прави и сериозни физиономии, кокори се нещо … Кой го знае..

Тихия посочи с пръст към каската, където бяха ушите и почука многозначително. Отново влезе в употреба средният пръст. Изобщо средният за всичко ставаше … Воденият пак се захили, но не смееше да отвърне на жеста. Все пак субординацията се спазваше стриктно. Ха-ха!

….

– 420, за вас излитане за групата разрешавам. – изтръгна го от размислите гласа на РП-то – удар в 13 и 20 – Потвърди последното “Ч”. – Успех!

“Почна се” – рече си Тихия и се вдърви в едно напрегнато очакване на сипещите се команди. Тръгваха! Няма връщане назад!

Водачът на звеното – 420 – прищрака предупредително с кнопката на предавателя. Това значеше: “ВНИМАНИЕ!!!”. И само след секунда изрева:

– Максимааал – металеният му глас, провлачващ на последната сричка, накара Тихия съвсем да настръхне от насъбралото се напрежение.

– Имааам – с още по–метален и режещ тембър се провикна първият воден.

– Форсааж – отново разцепващият мозъка вик на водача.

“Иди, че живей спокойно”, помисли си Тихия.

Двете сопла на първата двойка светнаха от разпалилите се форсажи.

Към втората двойка се понесе огън и дим. Горещи струи от керосинови пари и горящ асфалт от фугите на нажежената полоса изградиха за миг адска огнена стена зад излитащите. Сякаш водените двойки трябваше да преминат през този огнен кошмар. Но това трая само 2-3 секунди и …

– Включени – простърга дрезгавият глас на помощник-ръководителя на полетите (ПРП). Той наблюдаваше дали са включени форсажите на излитащите самолети и уведомяваше екипажите.

“Страхотно!” – неволно се възхити Тихия. За секунди чувствата му се сменяха диаметрално противоположно. От пълен срив на твърдостта на волята му, до гордост, породена от мощта на видяното, в което участваше.

“Едноо, двее, трии … деевет, десет”, отброи наум водачът на предната двойка и на свои ред изкомандва:

– Максимал – каза го кратко без да провлачва като другите.

– Има – изръмжа воденият му. – Не “имам”, а “има”… – на когото както му харесва.

Зад соплата им се появи същата страхотна чернилка както от предните два бомбардировача, а стотиците градуси на огнения ад така ефирно разлюляха светлинните лъчи, че силуетите на все още неподвижните изтребители се заогъваха като някакви призрачни същества. След секунди мощните струи достигнаха последната двойка и макар, идващи от цели триста метра, Тихия ги усети по разклащането на самолета.

– Форсаж! – и те полетяха напред с раздиращ вой, в облаци от дим и огън.

Тихия започна да брои наум и … След десет секунди и той изръмжа по радиото:

– Максимал!

Тихия за миг мярна зелената лампа – светеше, прехвърли поглед върху температурата – стрелката бързо пълзеше – температурата на двигателя устремно набираше максималните си стойности. При седемстотин градуса той стисна контрата на форсажа и даде ръчката напред до упор.

– Форсаж! – Изригна от цялата му същност напрежението и отпусна скобата на спирачките. Машината на мига се понесе напред.

Тихия изключи носовото колело, за миг отново обходи приборите:

Лампа на форсажа – свети, температурата – стабилна … Самолетът леко кривна надясно. Посоката!!! Оправи я …

При 200 км/ч потегли лоста и носа се повдигна. Още две-три секунди секунди и усети отделянето от бетона – всичките тонажи от бомби, керосин, масла и метал вече се крепяха на подемната сила.

Даде крана за прибиране на колесника в горно положение – зелените лампи угаснаха, след осем-десет секунди светнаха червените. Прибра клапите. Провери излизането на гребена – зелената светеше. *

(* Тук става дума за кила на самолета, предназначен за по-голяма попътна устойчивост. МиГ-23 има подвижен кил, който при спускане на колесника се прибира, за да стане по-голям просвета в опашната част между полосата и самолета.)

– Колесник, клапи, гребенът излезе – докладва Тихия и погледна в дясното огледало за обратно виждане. Гената си беше на мястото.

„Като вързан” – доволен констатира Тихия.

– Изключвам форсажа. – Тридесет и осем секунди след старта вече имаха 600 км/ч. Изключиха форасажите и започнаха да събират звеното.

– За групата крилото на 45 – изкомандва първият и всички преместиха ръчките на средно положение.

От прави, разпънати встрани, крилата заеха стреловидно положение. Групата доби дръзкия си нападателен силует.

Отстрани погледната шестицата заприлича на банда нагли и пакостливи хищници, настървени от безднадежното упорство на жертвата си. Наведените надолу носове, жадно душеха с електронните си сензори правилния път.

….

Десетина километра след изходния пункт на маршрута (ИПМ) – водачът си огледа групата и въпреки че остана доволен от стегнатия строй, ги скастри по радиото:

– Не се ветрейте като скъсани вестници …! – иронизира ги профилактично той и “натисна” още малко надолу, като намали височината под предела на нормално поносимите 40-50 метра. Изпитваше нервите на по-младите “пилета”. Те пък от своя страна това и чакаха.

Предизвикателството на бръснещия полет ги опиваше. Смениха само принижението с превишение 3-5 метра спрямо водачите си и с почти немигащи очи хем следяха предния самолет, хем “опипваха” пространството напред и надолу.

Усещането за близостта на земята – къщи, дървета, стълбове, жици, комини не ги опиваше – направо ги побъркваше.

На места маршрутът им минаваше над някакви баири и на всеки назад от водача му се струваше, че буквално се провират през горите, вместо да летят над тях. Само частица от секундата невнимание ги делеше от кошмарните за съзнанието представи, за това, което можеше да се случи на тази никаква височина.

….

Минаха над Тополовград и се насочиха южно от Харманли. Поне така трябваше да бъде според курса. И РСБН-а (високоточна електронна система за близка навигация) стоеше на нула – значи всичко е шест… Спи! – както се казва. Само ППД-то* отброява намаляващите километри до онази избрана и програмирана от програмистите точка – началото на маньовъра. Тук видимостта никак не бе зле, зарадва се вътрешно Тихия.
(*ППД – прибор, показващ отдалечениоето от предварително програмирана точка, част от системата на РСБН)

Усети, че скороста е станала далеч по-голяма от нормалната за полет по маршрут. Наближаваше деветстотин. Все по-често се налагаше да се включва “максимал”. Предстоеше да изпълнят маньовър „горка”, след което да влязат в атака към целите.

Водачът рязко заметна нагоре с дясното полукрило – знак да обърнат пеленга и всички да минат от лявата му страна.

За секунди смениха пеленга и всички се наредиха от лявата страна. Щяха да влязат в атака с десен завой.

Отдолу всичко се сливаше. Чудеше се на водача как водеше ориентировка. “Дали ще уцели полигона”…?

Най-гадно и срамно е да не ударят от първия заход и да се наложи да оглеждат допълнително, да строят повторен заход за бомбопускането…

Нямаше да им го разрешат от ръководството на полигона. Имаха само три минути на разположение. Ако не се получеше от първия раз, щяха да ги качат отгоре и да чакат да минат всички останали. Едва тогава щяха да се отърват от товара, но вече тотално компроментирани.

Трябваше от първия път да се получи – никакви допълнителни заходи, никакви дооглеждания, донагласяния… Водачът е най-добрия…

– „Минети” на другияяя – заповяда водачът.

Това беше команда за групата да премине на управление на честотата на ръководителя на полигона.

Тихия се захили в кабината като откачен. Въпреки насъбралото се напрежение, тая реплика „минети”, а не „преминете” или „минете”, го разби. Тоя образ, водачът на групата или го пронизваше с режещия си тембър на гласа или се изцепваше с някакъв лаф, с който го караше да се смее сам в кабината.

Както и да е. Всички минаха на бойния канал и Водачът влезе във връзка с ръководителя на полетите на полигона (РПП):

– “Десяткааа”* – гласът му разряза ефира. – Седемстотин и дваесе на една минута преди маньовърааа” – не двадесет, а дваесе – голям работа беше тоя…!

(*Радио-позивната на ръководителя на полигона бе съставена от позивната на летището, което го използва или някоя друга дума плюс цифрата десет. Накратко пилотите се обръщаха в ефира към ръководителя на полигона само с цифрата – „десятка”)

Не му отговориха. Разправяха се с някой друг. Там, на полигона все още някой се мотаеше и му даваха зор да напуска. А трябваше вече да е чисто, мамка му …!

Прелетяха Марица и секунди след това в ефира се изцепи командата:

– Маньовъър! – Пак оня убийствено режещ тембър. Дали си го преправяше или така, просто, се получаваше от ларингофона, чудеше се Тихия?

Звеното се понесе нагоре. На някои от предните водени светнаха форсажите. Тихия беше на “максимал”, но усети леко изоставане и на свой ред даде пълна ръчка. С включването и на неговия форсаж самолетът му веднага се „залепи” на мястото си.

С тоя тонаж машините едвам набираха. Започнаха надясно. Обърнаха по гръб за влизане в атака и бомбардировачите „обелиха” кореми към небето. Бомбите на тия отпред се виждат как стърчат нагоре, земята е все още отдолу, но над главите на пилотите. Неестествено, лудо, ненормално изглежда. Ако трябва да се замислиш, ако имаш време за някакъв размисъл – ще откачиш. Голям цирк е, ставаш пълно куку …!

Тихия отне за малко ръчката, почти на малък газ, много се сближи с предния самолет. Въздушни спирачки, спирачки… Отваряйте се бързо, мамка ви! Започна да изостава… „Гааз” – отново мощният мотор изръмжа и влезе в режим “максимал”. Още му трябва … Форсаж!

Двигателят е страхотен ..!

За секунди мощността се сменя от минимална към максимална и обратно. Оборотите вървят и напред и назад с ръчката. Как не се разпада тоя мотор от това непрекъснато променящо се ускорение само Господ знаеше и ония никому неизвестни конструктори, инженери, техници …

Отново отне.

Отдолу коремите на наредените пред него четири бомбардировача плашат с близостта си. Отзад воденият да му мисли. Сигурно се е „ошашавил”…

Започнаха да изправят и всички се завъртяха, като на шиш. Едновременно и синхронно. Красиво!

Към целите?!

„Господи, там бяха!” – Тихия ликуваше от обзелата го радост – в бронестъклото се проектираше целта – една мижава имитация на полоса, със самолети в единия край.

Всичко си беше там, както трябваше да бъде, както го разучаваха, както го очакваха. Там беше, мамка му …! Всичко!!!

Сърцето на Тихия можеше да изхвръкне от обзелата го емоционална вълна.

….

На Тихия най-интересно му се виждаше, че минавайки стотици километри по някакъв маршрут, в крайна сметка, се озоваваха на полигона, над целите. Какво чудо беше създал човешкият гений – съвършени системи и прибори, водещи самолетите във всякакви условия на времето и накрая си точно там, където си го пресмятал, разчертавал и страшно много желал да стигнеш. Лошо е, когато все пак не се получи. Имаше понякога и такива моменти, по дяволите…!

Тихия се съсредоточи в точното прицелване. Отдолу наближаваха целите. Светещият кръст на прицела пълзеше към левия край на импровизираната полоса. Трябваше да я поразят… Няма начин…! Щяха да я разпорят…!

– Вниманиее! – отново оня глас на Водача на звеното разряза ефира. Направи малка пауза и … Бойната команда прозвуча безапелационно:

– Бомбиии!

Всички натиснаха бойните кнопки.

Машините сякаш се отърсваха от тежките товари. Всъщност това и правеха. Всеки миг стотици килограми метал и взрив се отделяха от крилата, от тялото – мощни пиропатрони отхвърляха със сила надолу грамаданските бомби.

Тихия видя на предните как полетяха надолу цял низ – бавно и “мързеливо” (скоростта им беше 900 км/ч). “Като ТИР-ове”, мина му през съзнанието и потегли след водените отпред. Излизаха от атака.

Олекнали от тежкия смъртоносен товар, ударните машини напускаха опасната зона. Само след осем секунди долу щеше да настъпи истински ад от огън и разкъсваща се стомана. Взривовете – изравящи своите кратери, и парчетата осколки – разсичащи и смилащи всичко, до което се докоснат и достигнат.

Душата, сърцето, цялото му същество вече тържествуваше в някаква умопомрачителна радост:

– Изтресохме ви, мамка ви стараа …! Заминахте …! Отпътувахтее …! – крещеше като побъркан в кабината Тихия, но никой не го чуваше.

Може би всички крещяха…? Със сигурност! Кой наум, кой на глас, но всеки един избухваше в един спонтанен възторг.

Огромното нервно напрежение беше отминало, беше се понесло надолу заедно с бомбите.

Разпуснаха се по двойки и се приготвиха за стрелба с оръдието. Вече е друго. Нали се отърваха от “прасоците” под крилата…? – с оръдието е удоволствие.

Пилотът прокара за миг длан по лицето и очите си и колкото можа забърса лютивата пот. Чак сега я усети… Гледаше отдалечаващите се напред двойки, хвърли едно око на водения, смени режима за работа на въоръжението и прицела.

Приготви се за стрелба.

Обходи с поглед приборите. Двигател, обороти, температура, скорост… напред към водещите двойки… пак двигателя, назад към водения…

Първата двойка вече беше в горната точка на маньовъра. Още малко по-наляво и надолу, към района на целите огромни черни облаци от експлодиралите преди минута бомби извикваше в съзнанието представа за изригването на вулкан.

Тихия изпита възхищение…

Беше му страшно гордо… Всъщност отново се почувства безкрайно горд, че служи на такава велика система, че лети на най-модерната машина, която човек бе създал, способна да поразява, да унищожава, а ако някому това се представяше като страх – да всява страх. Просто да го накара да се страхува, без да убива.

Наистина БН–а респектираше и всяваше страх дори у своите, за тези, които понякога им се налагаше да го приемат като противникова цел.

Автор: бриг. ген. Спас Спасов

Изграждане и поддръжка на уеб сайтове