Letene.com - Портал за летене и новини от авиацията Изграждане и поддръжка на уеб сайтове

5 514 метра високо

Автор: Венелин Стайков


Искам да ви разкажа за височинния си полет на 15 ноември 2003г.

След като през август същата година достигнах без никаква подготовка 4106м (надморска височина по GPS) над Монтана, започнах да мечтая да се вдигна и по-високо. Този първи височинен полет направих с екипировката с която си летя винаги:

Крило Нова Карбон и мотор Пагоджет със стандартния пропелер.

Набирах височина бавно в горещия летен ден до свършване на горивото. От този полет си направих следните изводи: Рекорд е по-добре да се постигне в студен ден с високо атмосферно налягане (по-плътен въздух). По-голям парапланер – Карбонът го претоварвам с 20 кг, това дава скорост, но за височинен полет тя не ми е нужна. Пропелер с малко по-голям диаметър и стъпка. Аз понеже съм едър и тежък човек (186 см и 95 кг) ми трябва всеки килограм тяга, който успее да даде парамотора. С новото витло (2см по-голям диаметър), изработено по мое задание от Любен Лучев, Пагоджета даде 5 кг тяга повече(!!!) при по-ниски 200 об/мин. А това е и икономия на гориво, т.е. повече време работа на двигателя с един резервоар, по-голяма вероятност за достигане на голяма височина. Трябва да направя коректор на качеството на горивната смес (височинен коректор на карбуратора). Без такъв, с набирането на височина горивната смес (въздух/бензин) постепенно се обогатява, защото съдържанието на кислород намалява, а диафрагменния карбуратор продължава да подава същото количество бензин и двигателят на 5000-6000м може за започне да се дави. Зная как да го направя, но … просто обедних малко сместа на старта, с цел на 3000-4000м да е нормална, а после леко обогатена (за максимална мощност).

От този първи полет и от прочетените статии ми беше ясно, че срещу студа трябва да взема много сериозни мерки. Топли дрехи, два гащиризона един върху друг, маска, каска, ръкавици и пр. Накрая пак се оказа, че не съм се подготвил добре по този въпрос.

За кислорода и дишането се надявах да нямам проблеми до 6000м. Все пак не съм алпинист, който пеша се изкачва… За всеки случай научих за симптомите и последствията от кислороден глад всичко, което успях да намеря. Реших да се самонаблюдавам и излишни рискове да не поемам. Предупредиха ме, че един слаб капиляр в главата е достатъчен за много лоши последици. Надявам се да нямам такъв.

За изборът на място за опита! Трябва да е встрани от оживени въздушни коридори. Все пак ще се качвам на височини, на които се срещат пътнически (и други) самолети. Не трябва да ги шашкам с присъствието си (като чудноват неподвижен за тях летящ обект). Сблъскване изключвам като много малко вероятно.

На 15-ти (събота) реших, че това е денят. Времето не изглеждаше много обещаващо. Температура 5 град целзий сутринта, почти без вятър, плътна 100% облачна покривка. Прогноза за нахлуване на топъл фронт от югозапад. Товарим всичко на пикапа и с Методи и Зарко (приятели парапланеристи от Банкя) тръгваме за с.Кондофрей (до Радомир). Там има изоставено прекрасно военно летище.

По обяд сме там и разпъваме.

Парапланер, ветропоказател, подгряване на мотора. Обличам се здраво. Памучен анцуг долнище и горнище, дънки и полар, дебелия зимен гащиризон и тънък ветрозащитен гащиризон най-отгоре. Вълнена маска с отвори само на очите и устата, военната хеликоптерна каска и обикновените ми ръкавици. На краката гортексовите парапланеристки обувки и прости дебели памучни чорапи един чифт (за което после съжалявах. Трябваше 2-3 чифта да обуя).

Докато се приготвя, започва да прехвърча дъжд. Небето е изцяло покрито с облаци. Надявам се да са тънки и бързо да ги пробия нагоре. Над тях знам, че ще съм на слънце. Проверяваме още веднъж екипировката, всички колани, карабинери, парашут, уреди, хапвам малко шоколад, отпивам вода и се закачам за парапланера (все пак забравих нещо – фотоапарата). Вятъра е 2-3 м/сек юг. Напречно на пистата (което за моето «самолетче» не е проблем разбира се). Методи ме пита готов ли съм. Усещам че се вълнува повече от мен.

Готов съм. Пали!

С две крачки напред напълвам крилото, то се издига. Давам пълна газ, затичвам се и след 5-6 метра отлепям. Пълна газ! След 15-ина секунди съм на 30 метра височина, прибирам колесниците, сядам удобно, боен завой над пистата, преглед на уредите и установявам постоянната газ (круиз контрола) на 3000 об/мин. Регулирам тримерите на бавна широка спирала, и се възнасям …

Моторът работи като часовник. Вятърът ме отнася с всяка витка на север. Това не ме смущава, защото имаме уговорено място за кацане Расник, т.е. отнася ме накъдето трябва. На 1000 м минавам над най-ниските облачета. Плътната пелена е над мене. На 2000м пращам SMS на Методи, който съдържа само числото 2000. Влизам в облаците и губя земята. Става влажно. Наоколо само бяла дифузна светлина. Психически(си мислех) съм се приготвил за сляпо каране. По уреди. Не е приятно. Само веднъж по-рано съм бил за дълго в облак (на Олудениз). Въртя си значи аз в бозата и качвам по малко. За да не гледам безсмислено белотата наоколо, се съсредоточавам на уредите. Вдигам оборотите на 3400 да пробия по-бързо облачността. Гледам GPS-а. Нещо много глупави показания ми дава. Заложил съм широка спирала, ЗНАМ че парапланера я отработва, макар че сетивата ми и уреда НЕ Я ОТЧИТАТ!!!! Малко се дразня и притеснявам. Точно сега ли намери да ми прави номера? Показва, че се движа към Бистрица (в облака), а аз точно натам не искам. Значи отивам към Витоша! Става ми много студено на ръцете. Оставям навигацията и вадя тайното оръжие. Отопление за ръце, което си бях купил в Швейцария. Представлява две хартиени торбички, пълни с желязо, сол и въглен, които като ги разпечаташ от херметичната опаковка, почват да топлят и така 7 часа. Пъхам ги в ръкавиците и се връщам на проблема. Къде съм и какво да правя? Надолу не трябва – може неочаквано да се просна в гората. Тук там над мене забелязвам по-светли петна и се надявам (ВЕЧЕ!!!!) да изляза от тия проклети облаци (нагоре).

Започва нов проблем. Заскрежавам се. Айде аз както и да е! Обаче по вървите и парапланера се трупа скреж. Гледам вариото, че вървя като албанска подводница 10 сек +0,3, 10сек -0,3. Това на 2800м. Е, аз така никога няма да изляза от облаците! Държа си газта от доста време до край, оборотомера показва около 3400 об/мин, но като капак и по уред и физически усещам (и виждам), че оборотите падат. 3200! Това на нищо не прилича! Ами аз никога по-рано не съм се обледенявал така. По едно време усещам леко разтърсване на парамотора (жлезите ми с вътрешна секреция ми устройват адреналинов коктейл, който кръвта разнася) и увеличена вибрация. Това трае само секунда, вибрацията изчезва и ……… моторът набира обороти! Обяснявам си какво става. Пропелерът трупа лед, товари аеродинамично двигателя и оборотите падат. Като натрупа критична маса, центробежната сила превишава сцеплението и ледът отлита. Първо от едната лопата. Следва тегловно разбалансиране, вибрация и ледът отлита и от другата лопата (те са само две) на пропелера. Успокоявам се, и макар че продължавам нищо да не виждам, лека полека набирам височина (понякога в споменатия стил албанска подводница). Търся светло петно.

Най-сетне излизам на дъното на гигантки котел, направен от заледени облаци с диаметър около километър. Въртя вътре в тая относителна видимост, и се издигам. Почвам да губя лед!!! 🙂 Парченца се отлепват от вървите и отлитат назад. Над мен едно скъперническо слънчице вече се вижда, само свети но не топли. Продължавам да съм дезориентиран къде съм и накъде се движа. GPSа сочи упорито, че накъдето и да се движа в моята координатна система, все отивам на североизток. На 3000 метра вече се движа само в долини между облаците, но още не съм над тях. Поне не се обледенявам вече и мотора пее равномерно. Когато излизам на 3500, кръгозорът ми значително се разширява. Красота неземна, но накъде отивам? Отчаяно разглеждам надолу, търсейки ориентир. Само облаци! Както и да е нависоко съм спокоен. Започва да се провижда някакво разкъсване, гледам, гледам и …. разбирам всичко. То е толкова просто! Виждам склоновете на Витоша откъм София. Разпознавам Горна Баня, Копитото, Бояна …. Значи във височина вятърът е над 50-60 км/ч югозапад, а по-високо и чист запад и аз заедно с облаците си дрейфувам на изток каквото и да правя. Извинявам се на GPS–а си, аз бях глупав, а не той. От 4000 до 5000м хващам “склон” и без проблем се “изтрелвам” нагоре с 1,5 – 1,8м/с.

Що ми трябваше, както добре си вървях нагоре, реших да плъзгам на дясно (намирах се между Копитото и Черни връх, с лице на югозапад). С цел да приземя край Банкя ако може, ако пробия. Голяма глупост! Хванах асансьора за надолу и слязох (с пълна газ) на 4563м. Не ми се ходеше на изток (там има летище, Елин Пелин, язовири, гори и планини), но беше безсмислено да се боря с толкова силен вятър, ляв завой и с 90км/ч настигам доброто място (качването) Спирам там (обръщам се с лице на запад) и стоейки почти на място някъде над Пасарел достигам 5500м. Температурата е -12, което само по себе си не е чак толкова студено, но аз имам на гърба си вентилатор, който така духа въздух, че ме натиска със 70(!!!)кг тяга в гърба. Тук вече здраво ми замръзват краката (от коленете надолу) устните ми губят чуствителност и главата ме стяга. Я да слизам докато работи мотора, че иначе ще ме издуха или в лозенската планина или ще кацам в най-големия язовир в България със загаснал мотор. Задържах 10 сек на 5514м и пуснах газта.

Моторчето (милото) мина на 900 оборота да си почива заслужено, направих уши и зафучах надолу с 4-5 м/с. Мак Пара тандема Паша 2 много ме изкефи, че веднъж направени, сам си държи ушите. Трябва човек да напомпи спирачките, за да излязат. Пуснах и тримерите докрай, за скорост. До момента ги държах обрани за максимално качване. Само след 30 мин кацнах до стената на язовир Искър. Снижаването стана над водата, което не е най-приятното място. Снижавах и знаех, че долу вятърът ще отслабне и ще пробия напред.

Така и стана. Кацнах нормално на ливадка до двете кръчми до пътя. В резервоара имам още 4 л бензин. От близката вила дойде човек да ме попита обичайните въпроси и да ми каже, че е началник на диспечерите в Ръководство Въздушно Движение. Беше благосклонно разположен, вежлив и любезен. Попита ме дали не съм аз тоя, дето прелетя България. Оказах се същия! След 5 мин бях в най-хубавата кръчма, срещу най-хубавите камина, ракия и кръчмарка на света. Приятелите дойдоха и отпразнувахме постижението.

Доколкото знам, официално регистрираната височина постигната с парамотор е 5333м край връх Килиманджаро в Африка от двама фирмени пилоти, които само летят (това им е работата).

Моят полет беше при трудни метеорологични условия, хванах яко низходящо (ако не беше то, щях да съм минал 6000) и съм тежък. Ако бях 70-80 килограмов човек, със същия мотор и по-малко крило щеше да е много по-лесно.

Много съм щастлив и затова написах това. Да споделя щастието си с вас, читателите които са се заинтересували от това събитие дотолкова, че да прочетат този текст до край.

Венелин Стайков
София 17.11.2003

Изграждане и поддръжка на уеб сайтове